неделя, декември 28, 2008

`Б`

Обичам си класа. Чак наскоро започнах да го осъзнавам. Вярно, че в началото имахме много проблеми, изобщо не се разбирахме и така нататък, но дали аз се промених или те, не знам... Нещо стана и...може да не сме в перфектни отношения, но поне отношенията ни са по-истински от тези със стария клас. Тогава...ние просто нямахме отношения...имам предвид, да, не се мразехме, но това беше само защото не контактувахме. А със сегашния ни клас... В осми клас наистина беше много трудно, имахме много неприятни моменти (най-неприятния го дължа на Лени, всъщност...)Но важното е, че всичко се оправи и....сега се разбираме. Даже с момчетата започнахме да си говорим нормално, въпреки безбройните пъти, когато съм се връщала вкъщи със сълзи на очите заради тях.
И с момичетата се разбираме по-добре. Е, ще се случи д се сдърпаме за нещо, но я няма злобата от началото. И да, различни сме, аз не ги разбирам, те не ме разбират, но какво да се прави...
Чак тази година започнах да се оглеждам из стаята с мисълта, че това е моят клас. Става ми топло и уютно, когато усетя, че знам как ще реагира някой още преди да се е случило. Все по-често усещам, че се смея заедно с тях.
И ще ми липсват... Но хей, имаме още 2 години и половина заедно, ако не стане нещо неочаквано. Преполовихме гимназията... Много се радвам, че има още, не искам училището да свършва. Просто...не мога да си представя живота без часове, междучасия, притеснения заради изпитвания и контролни... най-вече без междучасията...Дали с Мила и Яна ще сме на парното, или ще циркулираме зигзагообразно по етажите...Дали ще си останем в стаята и ще понасяме идиотщините на момчетата...

Ох, заобичах това училище още първия път като влязох...Като трябваше да избирам между него и Френската...Изобщо не съжалявам за избора си. Мисля, че това е достатъчно, да разберете какво се опитвам да кажа. Даже и да можех да се върна назад във времето и да опитам да продължа във второ класиране във Френската, не бих го направила...
:)
Намерих си мястото. Промених се и отчасти се приближих към момичето, което някога исках да бъда. По-силна, по-малко интересуваща се от мнението на околните, по-освободена, по-отворена, по-смела, по-самоуверена... Доволна съм.
И предполагам, че е отчасти заради класа ми. За което им благодаря..предполагам, че съм имала нужда от гадния осми клас за да успея да се променя.

Най-странното е, че не знам в кой момент съм ги заобичала... Но започнах да го осъзнавам миналия Януари...сега вече го знам със сигурност.
:)

Комуникацията.

Според учебника ми по Психология от миналата година (който погълнах още през ваканцията, а после даже не отворих) самите думи и тяхното значение представляват едва 10-20 процента от общуването между хората. Останалото е интонация, мимики, жестове, език на тялото...
Което леко поставя въпроса как можем да си мислим, че можем да опознаем някой чрез чат, при все че чата е само думи (с някоя и друга емотиконка между тях), но това е друга тема.
Идеята ми е, как е възможно двама души да говорят на един и същ език, и все пак да не се разбират? И да имат нужда някой да им превежда, едва ли не...

Наште...Странно ми е, как насред разговорите им осъзнавам, че само аз разбирам какво искат да кажат и двамата...Иначе всеки идея си няма за мислите на другия... Говорим за хора, които се познават от около 25 години...

И да, дразня се, когато трябва да се правя на преводач...И когато се дразня, се сопвам...и майка ми ми се кара...И въобще става една...
Както и да е.

По едно време бях на прага на паник атака. Ей така, от нищото цялата се разтреперих и ме разтърси чувство на тревога...безпричинна... Точно като паник атака, само че доста по-слабо.
И пак имам проблеми с нета и вече ще...
И...и аз не знам.

Има ли смисъл?

петък, декември 26, 2008

The Show Must Go On...

Неделя, като отивах при баба, нещо ме прихвана и реших, че трябва да напиша нещо на замъглените стъкла на автобуса. И тъй като имам страхотно въображение (отбележете сарказма) написах нещо от песента, която слушах в момента. *посочва заглавието*
Усещах, че хората ме гледаха странно, но честно казано, не ме интересуваше, от което много се гордея, защото едва напоследък се научих да не ми пука. А това е много важен и полезен урок.
Та, написах аз `The Show Must go on`, подчертах го и слязох на моята си спирка.
И сега се чудя какво е станало с този надпис. Може би е усмихнал някой, може би е издразнил някое чалгарче...може някой да го е изтрил, може някой да е добавил нещо...
Най-красиво ми се струва да е усмихнал някой...и си представям какво би било да се кача в автобуса някой път, сдухана и замислена като обикновено, и да видя подобен надпис на стъклото...

Странно е. По красив начин. Може този надпис да е предизвикал определени размисли, да е помогнал на човека, който го е прочел да направи някакво решение...По дяволите, възможно е даже някой да е бил тръгнал да се самоубива, но да се е отказал, след като го е видял... (знам, че прекалявам с въображението, но ме оставете, докато не ми е минало).
А ако нещо подобно наистина е станало? Тогава аз ще съм спасила живот, без даже да знам...А какво точно ме прихвана да го направя?

Усещате ли как се заражда идея за разказ? :)

"А беше толкова засмяно дете..."

Напоследък всички (майка ми, баба ми и лелята на майка ми най-вече) ме сравняват с момичето, което съм била преди, да кажем, 10 години.
Едно е да си на 6, друго е да си на 16. Пък и хората се променят. Това, че като малка съм била `засмяна, усмихната и безгрижна` не означава, че ще съм такава през целия си живот.

"Ама ти да не си влюбена?"
"Ааа не, лельо, аз я наблюдавам от няколко години, че е така."

Целия си съзнателен живот съм си една и съща. Това че като съм била малка съм била различна нищо не означава. И защо, по дяволите, решиха, че трябва пък да съм влюбена?

С майка ми бяхме при леля й. И да, слушала съм за братовчедите и племенниците си няколко часа, но това се траеше. После започна най-омразното ми...разпитване.
Как върви училището, езиците, предметите? Към какво се ориентираш като професия? Имаш ли гадже, симпатия, еди-какво-си?
Писна ми да ме разпитват. А още повече мразя да ме обсъждат, сякаш не съм в стаята.

"Тя, Шушчето има много специфичен характер."

Не, май го каза `особен`...

Няма значение. Издразних им се. И това е. Не може ли просто да бъда себе си, без да се притеснявам, че не съм каквато съм била преди, или че съм особена, или и аз не знам какво... Не, че аз се притеснявам де. Майка ми се била примирила, че съм такава...Примирила...

Както и да е.
Намръзнах се навънка.
Утре съм на кънки с Марги.
Чао.

четвъртък, декември 25, 2008

'Cause we are living in а material world

Не ми е Коледно.
А да, весела Коледа на тези, на които им е коледно.
Днес...не знам какво беше, но не беше нито семейно, нито коледно, нито нищо. Елхата...аз я украсих, просто защото от около три години аз го правя. Но не беше като преди. Преди просто исках да е възможно по-красива, по-коледна...а сега първо че най-методична разделих играчките по вид, цвят и големина, второ че я украсявах сякаш по учебник. Всичко беше пресметнато...никъде да няма празно място, никъде да не са твърде натрупани... Организирано, студено.
Второ, че баба не дойде.
Трето, че наште успяха да се скарат. При това за голяма глупост.
И само две неща успяха да ме усмихнат. Първото беше изцяло материално...защото както се пее в песничката "and I am a material girl."
Мини външен хард диск от 250 гигабайта. Първо, че аз реално погледнато нищо не очаквах, защото нищо не си бях поискала. Второ, защото три години и половина живея на 40 гигабайта. Сега вече мога да дишам спокойно и да си свалям каквото ми душа иска без да смятам и пресмятам free disc space няколко пъти дневно.

Другото нещо, което ме усмихна пък беше много далеч от гореспоменатите материални неща, но точно затова ще си го запазя за себе си, защото тази усмивка ми е по-ценна. Пък вероятно и по-истинска.

О да, падна ми се паричката. Но то беше математически предвидимо. Най-голямото парче...

Най-гадното и най-сдухващото е, че това е просто един обикновен ден, който отчаяните хора, изгубени в ежедневието, се опитват да превърнат в празник, чрез тривиални неща като украса, подаръци, и т.н.

А реално погледнато какво празнуваме? (всъщност Коледа вече не е толкова свързана с Рождество, тя е свързана с Дядо Коледа, подаръците и елхите...Дядо Коледа измести Христос... не че вярвам в който и да е от тях)
Та празнуваме предполагаемото раждане на предполагаемия син на предполагаемия бог. А той е изместен от измислен старец, който раздава подаръци на послушните деца, като по този начин наранява непослушните и те стават още по-непослушни.

И да, имам скайп от около три години, за три Коледи забелязах как изведнъж всички започват да си слагат или Last Christmas I gave you my Heart или All I want for Christmas is you.
Не мога да обясня защо, но много ме дразни. В днешно време това да си различен, уникален и т.н. е издигнато в култ. Мога да ви дам съвсем простичък пример. Различните връзки на обувките. Идеята на това простичко нещо е, да покажеш, че искаш да се отличаваш от останалите. Но то губи смисъла си, защото всички го правят.
Не знайно защо всички се стремят към това да бъдат различни, без да разбират, че всички сме различни. Но това е просто още едно нещо, което ни прави еднакви.
Според моята теория хората се опитват да се изкарат много уникални, различни и неповторими, просто от страх, че не са нищо особено.
Не мога да дам себе си като пример, защото никога няма да успея да се погледна отдалеч и да се видя наистина, но най-идеалния пример за това е Яна. Това момиче е просто уникално, и затова няма нужда нито от различни връзки на обувките, нито от нищо. Тя може просто да бъде себе си. И пак ще бъде неповторима.
А тези, които се страхуват, че те самите са безлични...нека отново да го докажат, като се присъединят към тълпата от различни.
Без да разберат, че тези, които те виждат като аутсайдери, са истинските различни.
Отнесох се...

ПС: За протокола! Песента я знам само заради Moulin Rouge! ;Р

вторник, декември 23, 2008

Просто...

Не знам точно колко езици съществуват на света, но съм сигурна, че нито един не е достатъчен за да обясни някои неща. Вероятно затова доста често се усещам, че думите не ми достигат. Друга възможност е бедния ми речников запас, а все ми се струва, че като се позамисля малко бих могла да използвам далеч по-богат речник от повечето хора на моята възраст.
И все пак понякога започвам с "просто" и не намирам начин да продължа. Понякога думите просто не стигат. На нито един език. При все, че разполагам с английски, български и френски.
Иска ми се да има дума, която да може да обясни всичко. Сега бих могла да изпиша цели страници в безполезни опити да си разясня какво чувствам, но по няколко причини няма да го направя. Едната от тях е, че съм съвсем наясно кой има адреса на блога ми и за съжаление има един-двама, пред които не ми се иска да си разголвам душата. Друга причина е, че е просто безсмислено. Чувствата са нещо отвъд думите. Ако някой някога успее да ги опише съвсем реално...Във всеки нюанс...

мечта - dream - rêve
сън - dream - rêve
спомен - memory - souvenir

Спомен... Простичка дума, даже не звучи красиво... А един спомен може да бъде толкова много... Да предизвиква едновременно усмивка и сълзи...
Просто ми се иска...

*сменя темата*
Скайпа ме светна, че Еск има рожден ден. При което отварям прозореца и виждам мууда на Ема.
"If you could wish for anything in the world , what would it be ... ?"

Знам какво.
Добре май смяната на темата не беше много сполучлива, но виновна е Ема. (:
Имам чувството, че пак ще си остана на "Просто..."

И имам нуждата да млъкна и...
Както и да е.

Не знам защо, но в главата ми изникна Away, на Nightwish, та...чувствайте се поздравени.
И да...една прегръдка би направила всичко по-просто.
Или по-сложно. И все пак я искам.

Сняг <3

ПРибирам се аз от купона, за който ще разправям после, и изведнъж, за една минута буквално, започна същинска снежна буря. Просто виелица. Беше адски красиво. Не мога да ви опиша как се почувствах. Седя си, а навсякъде около мен сняг.
За съжаление свърши точно толкова неочаквано колкото и започна. Добрата новина е,че понатрупа малко. Лошата, че косата ми е мокра. Но това е поправимо.
А за купона... чалгата ми беше в повечко, но можеше да е и по-зле. Кючеците също бяха в повечко, но се траеше.
И такам.
Бочев дразнеше Мила.
`г` клас върртяха кючеци.
Всичко живо пиеше бира и пушеше наргиле.
Иии това беше.
Ама беше забавно.
Но бурята направо ми открадна сърцето. Фантазия просто.

A dream within a dream.

В лицето на реалната заплаха да бъда убита от класната днес, реших да ме отмързи и да ви покажа най-сетне герданчето си. Още повече, че това е последния ви шанс да го видите, защото днеска в завещанието се написах, че искам да бъда погребана с него.

http://i292.photobucket.com/albums/mm6/DarkMelody_Evie/P1100580.jpg

Днеска пак сънувах. Два поредна дена и сънищата бяха от хубав - по-хубав.
За съжаление /незнайно как мисля на руски, при все че не го знам/, трябва да тръгвам. Молете се да преживея деня. После всичко ще е наред. През празниците класната ще забрави за малкото ни бунтарство. Teenage spirit!

Игнорирайте. Според математичката пубертета трябва вече да ни е минал. На 16, какво да ни е минало?!
Наистина тръгвам, че вай-малкото, което ми трябва е днес да закъснея.

Ако умра, Лени знае за прощалното ми писмо, къде да го намери и каква му е паролата ;Р
Чао.

понеделник, декември 22, 2008

Аз съм руса.

И тъпа. И, и,и ...
Да, схващате идеята.
Проблемът е, че класа избягахме от последните два часа. Всички. Обикновено това е проблема, винаги някой остава, но май този път бяхме всички. Пък и някой да се е върнал, какъв би бил смисъла? Няма да учи, на учителите ще им стане ясно, че е останал, само за да се направи на много ученолюбив, като Йондев например.
Даже Филип си тръгна. Всички си тръгнахме.
И сега съжалявам.
Разбира се, нищо добро нямаше да излезе, ако бях останала, най-много всички да ме намразят. Пак. И да се върнем към етап 8ми клас, нещо което вече две години се опитвам да променя и забравя. Не че много държа на тяхното мнение, или нещо подобно, но ми е много по-приятно да прекарвам дните си с хора, които не ме мразят.
Както и да е. Господина по информатика каза, че ще пази дневника, та дано да не стане нещо неприятно. Биоложката обаче ме притеснява. Просто не знам какво би направила. Дано ни влезе в положението. 22 декември, 7ми час, ненамалени часове...Единствения клас останал на етажа, защото `а` и `в` са ги пуснали, а `г` са си тръгнали... Кой не би си тръгнал на наше място?
Както и да е.

Не трябваше да тръгвам, но не ми оставиха друг избор.
Жалки оправдания. Глупачка съм и толкова.
До когато.
Класната ни е поръчала утре да сме красиви за купона. То един купон...ако разбере за бягането може и без купон да избягаме. Не че умирам да отида, но се предполага, че ще е забавно.
До когато.

О да, по руски правихме някакви тъпи упражнения с дати и падежи, и някъде между опитите ми да кажа поне една дата правилно, пък най вече заради двата главни въпроса, на които трябваше да отговорим (коя дата сме днес и кога е рождения ни ден) открих, че съм точно на 16 и половина. И Мила много радостно ми напомни, че след 6 месеца ще съм на 17. Ох... неприятно.

One more day to bear this nightmare...

Добре де, истинския текст е с "night". ;Р
Пък и реално погледнато го има и утре-то, но утре са ни намалени часовете, пък и класните са подали молба да ни освободят от последните часове, защото сме на `купон`. Така че, ще се учи някъде от 1 и половина до три. Което не е нищо особено.
Но днеска ще е по-иначе. Всъщност като се замисля, може и да ни се размине като лек ден. Имаме два часа руски, през които тя сигурно ще ни говори само за въпросния купон и как повече няма да ни води на такива неща, защото еди-колко-си хора са се отказали.
Е, двата часа френски след това ме притесняват малко. Въпреки че имам домашно, което е просто невероятно. (просто е от по-миналия път). И после деня става хубав.
ИТ и Информатика, като миналата седмица тази по ИТ я нямаше, та може сега пак да я няма.
И после една Биология и това е. Биологията тази година е много скучна горката. Поне засега. Не че миналата година ми беше по-интересно с разните органи и тем подобни....всъщност, беше ми по-интересно. Но сега поне не се учи...защото просто няма какво да се учи.
Та това е, аз утре съм в Зенобия с голяма част от випуска... Всъщност някъде 50-60%. Което май не е голяма част от випуска.
Май с Мила се прецакахме, че ще ходим, защото Марги няма да ходи, Злати май спомена, че няма да ходи, много се съмнявам Коцето да отиде... Но ще видим.
Пък и ние вече не сме такива аутсайдерки по учебник, каквито бяхме.
Аз ще ставам, до когато. (вероятно до довечера, ако съм преживяла училището)
Пък щом вече 10 години се справям, не виждам какво може да ми направи един ден.
Мале...10 години *потръпва*
Сега вече наистина се чувствам стара.

О, между другото, сънувах много хубав сън. (:

петък, декември 19, 2008

Бясна съм....

Толкова съм бясна, че даже няма да ви обясня защо. Имам чувството, че ще го омаловажи. Напоследък имам чувството, че чрез писането тук омаловажавам нещата. Затова някои ще ги премълчавам. Аз и без това премълчавам най-важните и съкровените си мисли...

Letters I've written, never meaning to send...


Ако се наложи да си припомня защо съм бясна, ще си оставя указание. Навсякъде има неща, които само аз да мога да разбера.

подсказка:
`Сърдя и се за нещо много по-сериозно от това, че чух 'На Елиза' само веднъж.`

Ох, ръцете ми още треперят от гняв...

Наистина ще набия някого....

И ще бъде точно кифлата.
При все че майка ми и е обяснила всичко както си трябва, и на онази и е станало ясно, че проблемът е в рутера, ни е изпратила техници за трасето.
И ме събудиха.
И ако не бяха симпатични щях да се разфуча.
Ениуей, последва гениален разговор.

Аз: "Дъра-Бъра, Дъра-Бъра, та нямам нет."
Техник номер 1: "Ама....ти имаш нет."
Аз: "Не, нямам нет."
Техник номер 1: "Ама...виж си скайпа." (имах знаменце)
Аз: "Виждам си скайпа, ама нали ви обясних, че в момента съм на Broadband."
Техник номер 1: "Ама то няма смисъл да си на broadband. Нали имаш рутер."
Аз: "Да де, ама нали от 5 минути се опитвам да ви обясня, че рутера не работи!"
Техник номер 1: "Ама как да не работи, нали имаш нет!"
Аз: "Имам нет, защото съм забучила кабела за нета в компютъра."
Техник номер 1: "Ама тогава какъв е проблема?!"
Аз: "Че рутера не работи и че лаптопа няма нет!"

Не знам дали на мен ми се спеше и не обяснявах добре или на него му се спеше и не разбираше добре или и двете.

Та това е.
И сега ИМАМ нет, но нямам рутер.
И така.
И трябва да ходя на училище.
А не ми се ходи.
И...така.
Чао чао.

четвъртък, декември 18, 2008

България в Евровизия...

Хванах част от конкурса за българска песен в поредната Евровизия и отново се отчаях. От всички десетина (май) кандидати само 2-ма не пееха фалшиво. (което не означава, че са пеели добре, или не дай си Боже, че песните им са били хубави)
Естествено, че няма да стигнем до никъде. Само `Вода` ще ни остане като един хубав спомен Бозата от миналата година за нищо не ставаше. Май и сега ще се получи същото.
Та, май ще се гледа само финала, както и миналата година. Виж, на финала може и да се забележи някоя и друга добра песен. като повечето `добри` песни са на Финландия. Защо ли?
Защото не следват вълната от техно/хаус/whatever нещото, което е заляло света. Защото, видите ли, хауса е музиката на душата.
Та, както и да е. Аз отново казвам, че ще е най-добре Evolution да се хванат и да се занесат там, ама за какво им е. Като самия конкурс е толкова...
Не знам и аз.

Ениуей, като видя представително лице на доставчика ще си поговоря хубавичко с това лице. не знам какво сливане и с каква фирма са правели, но оттогава за нищо не стават. И ще си имаме ядове...
Извинете, ама не е нормално да си избираш персонала в call center-а, според дължината на краката. Така де, визирам кифлата, която ми каза нещо от сорта на `Ама то не зависи от нас, идете в гаража отстрани.`
Където знаете ли какво ни казаха?
`Ами то не зависи от нас.`
Разбира се.
Ще се дигна аз и ще се прехвърля към...не знам към кой, но ще направя нещо!
Ох, как само ми трябва една сцена, едно скандалче...
Както и да е.
Отивам да гледкам Хаус.
До когато.

сряда, декември 17, 2008

:)

Все по-трудно ми става да си измислям заглавия. Накрая ще слагам само точки.
Денят беше като цяло хубав. Класната я нямаше, че и се е родило внуче и днеска го изписвали. Момченце.
Та два часа седяхме и гледахме в точка по избор, защото тя беше помолила една от математичките да ни наглежда. Поне въпросната математичка е пич. Направила си е страшни кичури. Жалко, че не ни предава вече.
После г-жа `Забременях в 10ти клас` ни върна контролните. 5 и 6. Доволна съм, предполагам, но нали се сещате, че няма да умра заради едната етика.
Историчката беше в много добро настроение. Което си е странно и, ако трябва да бъда честна - малко плашещо.
После по физическо ми стана лошо. Сигурно от много федербал. Или от лежане на тънка клатеща си греда...Ениуей, химията мина приятно. Не знам защо харесвам химия. И на мен ми е странно.
После 5 часа се опитвах да си извадя карта за транспорта. Епичните ми опити се изживяваха в чакане на километрична опашка.
После до Ориндж с познайте-кой, а после вкъщи и такам.
Та...това е.

Знаете ли колко много ме мрази мп3-ката?
Тъкмо си седя, замислила съм се в Бог-знае-какво, и ми пуска Don't Cry...
Не знам какво съм и направила, че да заслужа това!
Та, както и да е, чао.

Забравете `чао`-то.
Тати купи елха. Би трябвало да ме тресе Коледното настроение, ама няма такова нещо. Коледа вече не означава нищо за мен. Което отчасти е неприятно, защото има хора около мен, които много и се радват и отчасти им завиждам, но както и да е. ще го преживея.
Днеска Мила се беше депресирала, че е дърта. Аз пък съм по-дърта. Всъщност след 5 дена ще съм на 16 и половина. Трябва да си търся бастун вече.
Айде пак `чао`.

вторник, декември 16, 2008

Уф...

Имам две добри новини и две лоши новини.

Добра новина номер едно: Историчката не изпитваше. Всъщност не съм много сигурна дали е добра или лоша, но както и да е.
Добра новина номер две: Седмицата ще е спокойна и скоро идва ваканцията.

Лоша новина номер едно: Прецаках се на класното по литература.
Лоша новина номер две: ...забравих.

Сигурна съм, че бяха две...както и да е.
Спи ми се, изморена съм, спи ми се...И дам.
Ако се сетя за лоша новина номер две, ще ви кажа.
И да, сдухана съм.

Много обичам да спя, а още повече обичам да сънувам, особено напоследък.
И възможно ли е два месеца да ми се струват повече от четири?

Пожелайте ми късмет.

Таи по История ще изпитва, а аз, въпреки доброто ми желание да стана рано да уча, се излюпих чак към 10 е половина. Или е защото вчера съм си легнала в 3, или защото пак сънувах...Или не сънувах... Мислех си го, докато запивах, мислех си го, докато се събуждах...а средата ми е малко в мъгла...но май го сънувах, не за друго, а защото беше твърде истинско за да е въображението ми, а не сън.
Почвам да се притеснявам за себе си... 4 поредни нощи сънувам... Всъщност май се отплеснах.
Та, историчката, както казах, ще изпитва, а аз съм учила само час, който ми стигна точно да си подчертая важните неща в учебника. Явно ще се учи в автобуса и в училище.
Освен това ще правим и класно по литература...Поне ще е на Хамлет. Всъщност ще имаме право да си избираме темата за Хамлет или темата за Дон Кихот да пишем, но аз ще си избера Хамлет, въпреки че Дон Кихот е по-лесен. А може би точно заради това. Може би просто не ми се пишат баналните глупости, които госпожата ни е диктувала.
|Бочев беше написал `Дон Киход` | в едно есе.
Та това е. Пожелайте ми късмет, особено по история. Днеска е моя шанс. Ако се справя добре може би най-сетне ще ме погледне и ще ме види. А може даже и да ми запомни името. кой знае, всичко е възможно.

Бтв, усещате ли как започвам да си вманиачавам по този блог? Ами вече пиша тук по няколко пъти в денонощието, 2-3-4...Мания...Ама като нямам какво друго да правя, а са ме обхванали обичайните ми депресарско-философски мисли...
Та напоследък тотално съм си прецакала съня. Така де, аз съм си виновна, че си лягам късно, пък и не е да кажете, че ставам кой-знае-колко-рано. Даже напротив.
Но пък постоянно ми се спи. Вчера щях направо да заспя по информатика. Затова пък получих шестичка, защото съм умно, компютърно генииче ^^
Мне, просто господина написа една програма на дъската и ни каза каква програма трябва да направим от нея.... Даже не мога да ви кажа за какво ставаше дума...Но пък го направих.
А Мила днеска ще е на училище, и слава Богу.
И трябва да ставам вече.

Списък с неща, които ме мразят.

Тъй като не обичам еднообразието в музиката и много лесно научавам коя песен след коя идва и в mp3-то ми и от компютъра (най-вече защото това са единствените подредени неща в живота ми, затова пък са направо педантично подредени) си ги пускам на shuffle. И mp3-ката и Media Player-а и всичко. Затова пък си правят злобни шеги с мен. Бива то бива да ме изненадват с най-неподходящите песни в най-неподходящите моменти, но мога да се закълна, че онази злобна малка машинка иска някой ден да се разплача насред улицата.
Да ми изреди няколко от най-неподходящите песни една след друга...махам едната, попадам на нещо ОЩЕ ПО-ЛОШО...Някой ден или ще се спъна, или ще се ударя в нещо, или ще се разплача... Не, че нямам навика да се спъвам и да се удрям в разни неща и без причина...
Както и да е.
Прихванала съм музикалния мазохизъм на Елена.
Та, засега в списъка са:
-mp3-ката
-Windows Media Player-а (при все, че толкова се борих да си инсталирам новата версия, че изглежда по-добре...)
-компютъра като цяло.

И да...разплака ме песента, за която най-малко смятах, че може да го направи.
Тъп Media Player.

понеделник, декември 15, 2008

Неприятен ден...

Първо на първо, че се събудих без желание даже да стана, камо ли пък д ходя на училище или даже да излизам. Но какво да се прави, наложи ми се.
Два часа руски, през които си писах домашното по френски. Два часа френски, през които, слава Богу, даже гък не съм казала.
Споменах ли, че Мила беше само за първия час?
Ениуей, нямахме ИТ та господина по Информатика ни взе заедно двете групи. После пък трябваше да имаме един свободен, защото госпожата по Биология не можеше да ни вземе.
Та свободния час беше най-хубавото от целия ден. Повечето хора се затриха нанякъде, та в стаята останахме много малко хора, изгасихме лампите и си стояхме на тъмно. Аз даже си легнах на чина и си слушах музика. Какво по хубаво?
Та с Ема се чудехме как ще преживеем деня и по едно време се сетихме, че ни остава само седмица до ваканцията. Не броя понеделник и вторник, защото тогава няма да се учи сериозно.
Всъщност проблемът е само утре-то. Класно по Литература и изпитване по История. След това ще трябва да се притеснявам само от ежедневните домашни по френски. Само седмица. И ще сме във ваканция.
Дано да завали сняг.

Cold.

Студено ми е. Нищо, че съм най-незиморничавия човек, който познавам, нищо, че по принцип обичам да ми е студено и си мия ръцете с ледена вода даже и през зимата. Студено ми е.
Добре че не съм като майка ми, даже като е топло на нея и е студено. На мен ми е студено само, когато Е студено.
(Мисля, че тя има някакви змийски гени. Поддържа постоянна телесна температупа ПОД 36 градуса.)
Та, аз, която и в най-големите студове отказвах даже да си облека елече си седя увита в одеялото...
Всъщност какво му е хубавото на студеното? Освен да можеш да се увиеш в одеялото, да се сгушиш в нещо топло, да си направиш горещ шоколад...всъщност красотата на студа е това, че оценяваш топлината повече. Както мрака ти позволява да усетиш истинското значение на светлината. Някак си е свързано с онзи любим мой цитат, че само когато е достатъчно тъмно можеш да видиш звездите.
Всъщност така е. Няма топлина без студ, няма светлина без мрак, няма добро без зло...няма щастие без нещастие... Не можеш да оцениш нещата, които имаш докато не ги загубиш и не можеш да тъжиш, че нямаш нещо, което никога не си имал, защото не знаеш какво е да го имаш.
Добре, обърках се...
Сменям темата.

Харесах си компютър. Разбира се на татко това няма да му хареса, но...Даже кака е усетила, че на бебчето ми му идва времето...Имам чувството, че сме на етап `началото на края`.
Първо на първо, нещото е евтино. Дали ще даде 200 лв за външен хард диск или 350 за нов компютър...
Второ на второ...Абе аз ще взема към юни сама да си го купя...Стипендията, която ще получа през Януари + стипендията, за която ще се боря после и ще получа към Юни + каквото успея да спестя дотогава...
Е, естествено ще ми е по-добре да си ги спестя тези пари и да ми го вземат наште, но..
Тука майка ми ми дава акъл да изчакам бебчето ми тотално да се предаде. И това ще стане де..
40 GB за три години!!!
Не ме слушайте..

Може и да ви се стори интересно, но откакто си купих герданчето, сънувам всяка нощ. Не че това е много де, но две нощи подред е малко странно. И все някакви странни сънища, сякаш знам, че сънувам и мога да контролирам голяма част от съня, но не всичко. Първия го помня по-ясно...
А ако наистина можех да контролирам сънищата си на 100%...но сънищата не са достатъчни. Нито мечтите. А не може да бъде нищо друго. Сън, мечта...илюзия. Мираж.
Хм...Мираж...
Мисля, че току що намерих как да се кръстя в скайпа.
Не че не искам да съм Snow, но изглежда, че и тази зима ще е безснежна...А толкова се надявах и толкова се радвах на първия сняг.
Но мина и замина. Стопи се.

MiRage = Mirage + Rage

Радва ме...
И без това винаги съм твърдяла, че от седемте смъртни гряха най-добре ме описва Ira. Wrath. Гневът.
Където е Wrath там е и Rage.
И не, че това е единствения смъртен грях, за който съм виновна...всъщност са доста...едва ли не всичките.. Е, без един-два, но пак не е надобре.

Толкова от мен, до когато.

неделя, декември 14, 2008

Бебчето ми... :(

Днеска баща ми се върна с бойна задача - да отворим компютъра и да го изчистим. Речено - сторено. Изключваме всички възможни кабели, слагаме го на земята, отваряме го...и с прахосмукачката... Ние с мама не бяхме много навити, но нас кой ни пита. Та, изчистихме го ужким и айде...включваме го. А то не иска да се включи. Казва бииип, бип-бип-бип, бииип и отказва да даде друг сигнал за живот.
Аз естествено бях пред истерия и веднага се хвърлих към лаптопа да проверявам какво означават тези бипкания. Изкарах си акъла като прочетох разни неща за прецакан RAM и т.н...И докато бях заета да изпадам в истерия баща ми взел, че го оправил. Е, по моите критерии е силно казано оправен, защото ПАК се рестартира от само себе си и от време на време започва да бръмчи много злобно... Но поне работи.
А как го е оправил баща ми ли? С някакъв молив пипнал тук, пипнал там и то взело, че тръгнало.
Та в момента аз твърдя, че не е съвсем в кондиция, но според баща ми си е наред.
И продължава да е с 40 GB хард диск, дето вече не мога да живея с тях. Пуснали са дата-та и се хвърлих да си свалям разни песнички, дето се ге бях намислила отдавна и се оказа, че са ми останали 800 MB в D-то. Не знам...или да ми купят нов компютър или външен хард-диск. А аз усещам, че бебчето ми започва да издиша. Което си е нормално де, аз го имам от 3 години, а ми го взеха втора употреба. Така че...
Ениуей, и без това след няколко години, пък може и догодина, ако си намеря работа за през лятото... да си купя я компютърче, я лаптопче...Сега съм с лаптопа на мама и много си ме радва... Пък ще видим.
Та това е от мен. Кака трябва да идва по някое време и такам...
До когато.

събота, декември 13, 2008

Нахални хора значи...

Първо математичката си позволи да ме изпита на дъската. Имам 6 де, така че не е кой знае колко голям проблем.
Връщам се и се оказва, че някакъв батко от доставчика ни уредил и с рутерче и с всичко. Но горкото момче се мъчило, мъчило, но така и не могло да накара Language bar-а да се покаже...Та кой трябваше да го оправи? Айде, познайте от три пъти!
И не знаел с кое копче да се измъкне от Stand by...

Ениуей, майка ми ми открадна хубавата оптична мишчица, защото `просто се измъчвала с онова нещо, което не била брояла даже за мишка`. И сега знаете ли с каква мишка съм? Старата, с топче дето е... И е огромна и съм и отвикнала и...да... Но Тя ми обеща, че ще ми нупи нова, така че... ще видим.
Като говорим за купуване на нови неща, майка ми споменала навика на бебчето ми да си се рестартира ей така от време на време и отговорът бил - `Ами щом е от хоризонталните, време му е вече...`
Това лично на мен ми звучи добре.

Таа, купих си герданчето и утре може и да пусна няколко снимчици, ако не ме домързи. Много си го харесвам и много добре се чувствам с него, не мога да го обясня...

Ениуей, май е това...
Ужким ще празнуваме Коледа заедно една значителна част от випуска, но ще видим дали ще се получи.
А Мила майка и я е пуснала на купона на Лора, остава и баща и да я пусне иии...и мен ще ме пуснат, щом нея я пускат.

Ениуей, звуча много неподредено така че най-добре ще е да млъкна. Да...край...точка...млък.

петък, декември 12, 2008

*невинни очички*

Така де, не съм писала от няколко дена...главно защото ме мързи, но както и да е.
Спи ми се...вчера седях до към 4 сутринта да правя някакъв монтаж с Atonement и Dead Gardens. Всъщност се получи прилично.
http://www.youtube.com/watch?v=9hEJrLogUjk

Ениуей, като обяснявах на наште, че съм направила такъв монтаж, баща ми изведнъж ми спря и ми каза, че съм казала `монтаж` на френски. Вече говоря на френски даже когато говоря на български!
(бел. а. - думата е същата и на двата езика, но на български ж-то се обеззвучава и преминава в ш. Пък аз явно съм си го казала точно като по френски)

И днеска ще си купя герданчето и трябва да тръгвам, че ще закъснея за училище.

вторник, декември 09, 2008

every single day...

Днеска...хм...
Харесах си герданче.
Получих петици по история и по БЕЛ. По история ми трябва само една точка, мижава малка точица, за да имам 5 и 50. Пък тая по литература просто...не разбира стила ми и това си е. После като започна да обяснява на целия клас, че искала по-философски разсъждения. Да ми влезе в блога...
Да не споменавам малоумната анкета, която правихме първия час. 18 страници с тъпи въпроси, някои от които се и повтаряха.
Контролно по математика, на което май оплесках последната задача, но не съм сигурна.
И класната ни пусна от последния час. ^^ Проява на човечност или на мързел? Никога няма да разберем.
И нямам за учене утре и ако майка ми реши да не си взима лаптопа ще отида на кънки с Мила.
О да, майка ми иска да си взима лаптоп. Да не съм забравила да го спомена?

Ениуей, герданчето, с което ще се сдобия много скоро, е японския символ за мечта/сън.
Всъщност ме съмнява да е и за двете, просто е мечта, на английски са го превели dream, а на български - мечта/сън.
А се оказа много симпатично и самото символче. Просто ме дръпна лекичко като го видях.

И си свалих целия Camino Palmero. ПАК! ^^
И си го въртя и си спомних колко много го обичах.

А баща ми иска да си купува телевизор. Искаше де, май се отказа. Което какво означава? Шансовете за нов компютър за моя милост се увеличават! Не че искам да се разделя с бебчето си...всъщност искам. Забравих, че съм му обидена, особено като започна да си се саморестартира най-редовно. И не му говоря! *кима решително*

Гледах Atonement (ПАК!) и се оказа, че всъщност много го харесвам. Не знаех първия път като го гледах. Игнорираме факта, че играе един от любимите ми актьори...Самия филм ми хареса. Даже си свалих книжката да я чета. Което не е добре, защото чета твърде много книги.
Да видим...
-Аtonement.
-Шестте жени на Хенри Осми. (много старо издание, със стария български правопис, с разни букви, които не съм срещала в живота си)
-Присъдата.
- Иии някой трябва да ме накара да почна La Dame aux camelias (представете си ударението на е-то в camelias)

The Calling <3

Чао, чао.

Сама сред тълпата...

8ми клас. Омразата, ненавистта, сълзите, самотата...Самота, която те обгръща, поглъща и променя. Която те превръща в нещо, което не си. Но ще бъдеш.

Мила иска да се мести догодина. После пък Яна ще завърши. Вики вече ни остави и не изглежда да тъжи много-много за нас. Всъщност се радвам за нея. Слава Богу, че улучи на клас. Пък се оказа, че и Анелия е при нея. А сега и Мила иска да ходи при тях. Само защото Бочев и останалите се държат като кретени, а учителките обичат да се правят на садисти.

Почти бях забравила времето, когато говорех в училище само когато се налагаше. Почти забравих времето, когато в междучасията четях книги и слушах музика. Перфектната аутсайдерка. А сега...
Не знам какво ще правя без Мила. Сама в този клас просто няма да оцелея. Поне ще си имам Бисерчето за една година, но после то ще завърши... Е, предполагам, че няма да се повтори историята от осми клас. Вси пак ги има Марги, Мони, Лийн, Злати...
Но без Мила и Вики? Без Яна? Сама в този клас, който така мразех и който така ме мразеше преди...
А Лени ми липсва. Липсва ми такава, каквато я помня. Оптимистично, весело човече, вечно разлигавено...какво се случва с нас? Нима най-сетне пораснахме? Задължително ли беше да се променим толкова?
Защо `преди` трябва да е толкова далеч? Защо трябва животът да ни събира, само за да ни раздели?

Надето. В детската градина. После ни разделиха...различни училища...
1 и 2 клас... Филип. После се премести...
3 клас...Цвети, предполагам.
4 клас...самотен период.
5,6,7 - Деси и Мишето. Преместиха се в друг град и почти не се чуваме.
8 клас...самотен период.
9 клас - Вики, Мила, Яна...
Лятото - ... Неповторимо лято. И Деси, и Мишето и Мила и Вики и Яна и...
10 клас - Вики се премести.
11 клас - Мила ще се премести.
12 клас - Яна ще е завършила.

Не ми се мисли за 12 клас. Да приемем, че ще съм твърде заета да уча за да усещам самотата.
Въобще, има ли нещо непреходно в живота ми...
Всъщност има. Лени.
Тя винаги е била, е и ще бъде там, отсреща, насреща. Независимо, че се променя, независимо, че прави грешки... си я обичам. Тя е сестрата, която съдбата (тази гадна кучка) е забравила да ми даде.

И да... Не мога да повярвам, че току що успях да опиша живота си досега в 11 реда. Ако се бях постарала щях да успея и в по-малко. А ако реша мога да направя цял роман. То само с историите на фенките на Пепи ще стане поне трилогия. `Хрониките на Пепи`. пхах.

А за всички, които са били, са или ще бъдат мои приятели...независимо дали е само за година или за живот...Защото няма по-прекрасно нещо от приятелството...осъзнах го твърде късно... твърде добре се бях научила да бъда сама...А вие всички ме научихте на обратното...за което благодаря...

понеделник, декември 08, 2008

За лъжите.

Когато някой те попита еднозначен въпрос, а ти му дадеш еднозначен отговор, който в дадения момент мислиш за истина, но който в последствие се оказва точно обратното...това лъжа ли е? А какво определя, кое е лъжа и кое не? Реалността или представата ни за нея? Лъжа ли е нещо, ако лъжеш не само другите, но и себе си, при това до толкова, че си започнал да си вярваш.

Казвам нещо, вярвам го, усещам го, но когато оставам сама и сваля маската...

Самозалъгването е опасно. Коренът на думата идва от `лъжа`. Ако се опитваш да се самозалъжеш за нещо, и в процеса кажеш лъжата на някой, въпреки че ти се иска да е истина...това лъжа ли е?

Лъжа ли е лъжата, за която не знаеш, че е лъжа, когато я изричаш?

А когато повече от всичко друго на света искаш да кажеш нещо, но него правиш...не предаваш ли самия себе си? Не се ли нараняваш? Защото хората имаме дарбата да преглъщаме всичко, но рано или късно просто преливаме.
И тогава се случва нещо като прословутото ми разплакване заради четворката по математика миналата година.

Снощи нямах нет, ама пак не можах да заспя до 3 и нещо и си слушах музика. Сега имам километрично домашно по френски. И биология. А утре имаме контролно по математика.
И вече е 10 и 15, а аз още не съм седнала да пиша, така че....до когато.

неделя, декември 07, 2008

Еnd of an Era

Изгледахме целия концерт. На няколко пъти за малко да се разплача.
После Яна гадаеше.
А тя какъв инфаркт ми докара вчера...Просто не мога да ви опиша....сякаш сърцето ми наистина спря за момент...заради три букви в смс. Три букви ме докараха до аритмия... Три букви...

И главата ме боли от хедбангване.
И...да.

Утре ще ставам рано за да си пиша домашните. Да, представете си...аз и домашни...
И въртя няколко песни..
И вчера на пързалката паднах само веднъж.

И...да...
Чао.

(според гадаенето на Яна ще се случи нещо, което не ме интересува, а единственото нещо, което искам - няма да стане никога. Пък аз вече не знам, да вярвам ли, да не вярвам ли...)

ЧРД, мон амур! (hug)

/Не ми се мисли като станем студентки как ще успяваме да изтрезнеем от рождения ти ден, че да можем да се напием на 8ми.../
Пожелавам ти много много здраве и щастие, като оставям на теб да си изясниш, кое те прави щастлива. И много от всичко, което те усмихва, защото страхотен човек като теб заслужава да се усмихва постоянно. *гуш*

Сега поименно и на шегичка:
Много здраве, много пари, много коли, много мъже(жени? ;Р), много деца (сории!), много къщи, много всичко!
(и както казваше един Филип от стария ми клас - да живееш вечно)

Нях, нях, вече не се чувствам толкова дърта, защото и ти си на 16!

като говорим за 16...

пожелавам ти много, много сладки 16. ;)

(ако закъснеем за рд-то ти -> Вики е виновна!)
(надявам се да си харесаш подаръка... (wasntme).... )
(няма да ви кажа какъв е...още...)

петък, декември 05, 2008

^^

Днеска пак имаме само три часа. Класната и биоложката са на някакъв семинар, а тази по руски ще води разни хора на нещо в руския културен център за кандидатстване по руските университети. А както виждате аз не съм се засилила натам. Първо - защото не знам руски. Второ, защото ме е шубе да уча в чужбина. Пък даже и да се навия, няма да е Русия, а Франция или Англия. Не че има такава идея. 99% си оставам тук.

Ениуей, днеска имаме само математика и химия, което и добре, защото и двете ми се отдават от само себе си. Ако щете вярвайте, но за последен път съм си писала домашното по математика в началото на седми клас, а още си получавам само 5-ци и 6-ци, и още изкарвам шестици за годината без почти никакви проблеми.
А за последно учих по математика, когато с Вики искахме да преподаваме на десети клас на деня на самоуправлението. За протокола (и тези, които не могат да смятат) бяхме девети клас. Ениуей, химията си я обичам, така че днеска цял ден ще си мързелувам.

А утре мисля да отида на пързалка, ако приемем, че не се е разтопила. Защото, видите ли, точно като я направиха и какво стана? Времето се стопли. Трябваше да се досетя, че така ще стане...
Таа...Аз трябва да се приготвям за училище вече, така че...До когато.

(открих нова песен, с която свързвам някой, който преди свързвах с друга песен...)

сряда, декември 03, 2008

Обратно в детската градина...

`Пускаме те, ако и Мила я пускат.`
`Трябва да видим къде живее това момиче.`
`Трябва да говоря с родителите и'.`

На някой това да му звучи нормално, след като едно 16 годишно момиче е помолило родителите си да прекара Нова Година с приятели, в апартамента на една от въпросните познати?

Въпросът е, че Лора ще организира посрещането на Нова Година у тях и ще се съберем...мощна групичка, поне това е плана.
Ениуей, мислех си, че позволението ми е в кърпа вързано, все пак съм образцово дете, добра ученичка...на 16 съм, все пак... Обаче се оказа, че не е така.
И ми стана истински странно, че не ме пуснаха и по един или по друг начин показах негодуванието си...
При което реакцията беше: `Просиш си да не те пуснем. Ние можехме да ти кажем не, но както виждаш сме решили да го премислим.`
Да го премислят?!
В наше време разни 12 годишни девойки прекарват по цели нощи в дискотеките, с един Бог знае кой, а аз, разумно момиче на 16 години, искам нормален купон с преспиване с хора на моята възраст, които познавам, а голяма част даже и майка ми е срещала...

Само аз ли си мисля, че това не е нормално?

Писна ми вече...

До гуша ми дойде от цялата тази история. Защо не може всичко да е както си беше преди? Простичко, лесничко... Просто не мога повече.
`Няма да съм посредствена актриса в чужд филм, с чужда режисура, особено с такъв гаден и клиширан сценарии.`
Бях си го обещала...време е да си изпълня обещанието Стига вече. Отдръпвам се. Вече никой да не ми говори, да не ме лъже, да не ме манипулира...писна ми. Това не е мой проблем, така или иначе. Аз си имам мои си проблеми. Но никой не се интересува от това. Добре тогава, а защо аз трябва да се интересувам от цялата тази драма? Не трябва, нали?
Защо всеки се мисли за режисьор? Имам чувството, че съм единствената актриса. Сякаш съм пешка в игра на царици. Е, писна ми вече.

Започвам да уча като хората. Днеска имам контролно по История и ми е много важно, така че, пожелайте ми късмет.

И вече не знам на кого да вярвам...затова избирам да не вярвам на никой. По-лесно и по-безопасно е. Каквото било, било. Независимо дали е било истина или лъжа, сега вече е само минало, само спомен.
С две думи...много съм объркана.
До довечера...

Хората се променят...

Ето това трябва да си го набия дълбоко в главата. Това, че някой е бил еди-какъв-си някога не означава, че ще е такъв завинаги.
А аз продължавам да отказвам да приема това. Добре съм го осъзнала, още отдавна, но не искам да го приема. Постоянно се залъгвам...да, може и да е станало с някой друг, но не може да се случи и този път. Ала може. И се случва. Всеки ден се случва по нещо, което малко или много ни променя. Било то една дума, една мисъл, една рисунка...каквото и да е. Всеки ден човек пораства съвсем малко, променя се и рано или късно осъзнава, че е станал някой, който той самият не познава. Да не говорим за приятелите...Може да познаваш някой години наред и да се случи нещо, което да те накара да го погледнеш с недоумение и да го запиташ `Кой си ти?`.
Ето това е добър въпрос. Кой си ти? А аз коя съм? Нима има човек, който напълно да съзнава кой е и защо е такъв, какъвто е...Ако има такъв човек, не знам дали да му завиждам или да го съжалявам...
(малко загрявка за есето по етика утре, макар че едва ли ще имаме толкова хубава и разумна тема...просто усещам как ще ни иска `смисъла на живота`)

а тази песен си я въртя откакто я преоткрих, та поздравче - http://www.youtube.com/watch?v=goKLnMbnidU

понеделник, декември 01, 2008

Странна верижка...

Днеска Мия пусна на госпожата по руски `Княз Игор` и я помоли за превод. И в момента, в който я чух подскочих. При което естествено си реших да си я потърся като се върна. И го направих. И на related видях, че мацката, която пее оперната част в онази иначе противна рап гавра, има нещо общо с Титаник. Оказа се, че пеела Hymn of the seа. Много красива песен, която бях забравила, за съжаление. Та от една песен на друга, стигнах до Book Of Days на Enya. И нея я бях забравила, ако трябва да бъда честна. Всъщност от толкова време не бях слушала нейни песни, че направо ме е срам. И пак от една песен на друга, стигнах до Властелина. По-специално May it be...И нея я бях забравила... Не знам как, но съм успяла, очевидно.
Направо не мога да си повярвам...

Anyway, като се прибирахме с Марги имахме нещастието да се сблъскаме с две същества от старото ми училище, подозирам от футболната паралелка. И най-странното е, че май ме познаха. Е, предполагам, че са ме познали, защото единия застана като застрелян, посочи ме с пръст (много невъзпитано между другото) и се изцепи `Баси, помниш ли я тая бе, бате?`.
Пфу...футболисти, какво друго може да очаква човек от тях.
Та това е. В момента си слушам разни песнички на Sissel и Enya и...да... Стана ми някакво...странно...

Ето - > http://www.youtube.com/watch?v=PgXW03cnUJs