Вече няма да говоря за важното.
Открих, че когато говоря за него, нещата се развалят. Без повече пратени чатове, без повече преразказани разговори, без повече споделени преживяваня. Което си е мое, си е мое.
Така и така поне този път нещата ми се струват достатъчно истински, Боже, толкова истински и прекрасни, и без да съм ги изговорила.

И няма да си гледам на карти.

5 години.

Без да броя приятелите, с които се запознах, и образованието, което получих, последните 5 години от живота ми всъщност се оказаха пълна загуба на време. Не стига, че никак не израснах като личност, а през последните месеци трябваше да наваксвам многото стъпки, които бях поела назад. Да превъзмогна чувството за несигурност и ниското самочувствие. Все още се боря с някои страхове... а от други никога няма да се отърся. Което само по себе си ме плаши.

old habits die hard.

Препрочетох почти целия си блог и установих, че съм ебаси и мрънкалото. Чак не знам как са ме понасяли приятелите ми. И май ме е тресял доста жесток пубертет, а аз не съм усещала.
Сега какво ми остава, освен да се оплача от това, че се оплаквам?

Всъщност не.

Пак се случи. Пак интернет ми изигра лоша неща и прочетох неща, които не исках/не трябваше. И пак аз съм си виновна.

Започвам лека полека да намразвам фейсбук. Даже през последната седмица като че се замислих няколко пъти да го изтрия, но май няма да мога. Не и сега.

Най-малкото защото е полезен в организацията на курса.

И все пак в момента не ми е до него. Дидо е прав, че така и не си направи такова. Ужасно е. Ужасноужасноужасно.

Яна, май само ти ме четеш напоследък, защо падна в капана, миличка?

И защо искаме винаги да знаем, а после ни се иска да не сме разбирали никога?