Нека ви се представя...

Казвам се Евелина. На 17 години съм. Не пуша, всъщност никога даже не съм дръпвала. Не пия, или поне се е случвало само в присъствието на родителите ми, при това най-много чаша вино. Да речем, че няма никакви притеснения дали съм бременна или страдам от венерическа болест. Отличничка съм. С две думи - добро момиче. Всъщност, толкова добро, че съм направо като загубенячка.

Но не. Аз имам един недостатък, който компенсира всичко това. То си е направо равносилно на осми смъртен грях. Готови ли сте?









Разхвърляна съм.
Не ви звучи като голям проблем нали? Ами, и на мен. Но за майка ми... Ъх. Викаше ми, ръкомахаше, тропаше с крак, хвърли ми едни книги (което си ме вбеси), скара ми се, че я гледам с `празен поглед`, (явно това ми е обичайния поглед, защото постоянно ме обвинява за това), забрани ми да пия кола, защото не съм изкарала аз парите за нея... Трябваше да и я лисна в лицето. И да и предложа да напусна училище и да започна да работя. Но и без това беше ядосана, а мразя да се разправям с нея. Май предварително беше подучила баща ми да не се намесва.
(частта с колата и парите произлезе от моето подчертаване на факта, че все пак това е моята стая, нали се сещате).

Е, какво да кажа? Ще горя в ада направо, мен ако ме питате. Представете си, разхвърляна съм. Но то така не можело. За Бога, била съм момиче. (дискриминация, нищо че съм момиче, мога и да съм разхвърляна и да си ругая).

И да... Не дай си боже детето ти да се разхвърляно. Пък тея дето пият, пушат, връщат се вкъщи в 3 през нощта, имат гаджета с повече от 10 години и по-големи от тях, те ако са подредени...такова дете ли би предпочела? Съмнявам се.

Ениуей, поне аз не прекрачвам една от десети божи заповеди. Човек ще си помисли, че като е станала набожна и ще се замисля, преди да прави някои неща..Да де, ама не. Както и да е. Да се радва, че не смятам да си съсипя и живота и успеха, само за да и докажа, че всъщност си има много добро дете.

Книжки за четене. ^^

Vampire Academy - Препрочитане + дочитане + дочакване на следващата.
Дюн - Дочитане.
Вампирските хроники на Анн Райс - Време е вече. xD
Изкуплението/Atonement - Все си мисля, че ще ми хареса.
Майсторът и Маргарита - Дочитане...май развивам лошия навик да не довършвам нищо, което започна.
Патрулите на Лукьяненко. - Велики са. Дочитане.

О, и по между другото трябва (не че искам да прочета Под Игото. Да, не съм го чела. Не, това не означава, че съм необразована, просто за мен беше като вид протест срещу всичко отрицателно в литературата като предмет. Просто е символ, понеже е черешката на тортата. Ето, вижте колко прекрасни книги искам да чета, но нееее, ТРЯБВА да прочета тази скучна, зле-написана (да, СМЕЯ да го кажа) книга, само защото е написана от Иван Вазов, дето да не ви казвам как е умрял. Честно казано, може и да има добри творби. Немили-недраги всъщност не ме дразнеше. Но ще остане в главите на всички ученици (- -> българи) с тази тежка и неприятна книга. Защо трябва по такъв начин да насаждат омраза към българската литература у нас? Не могат ли да ни дадат по-хубави, добри и приятлни произведения за изучаване. Не, не могат. Защо ли?
Защото предметът литература реално погледнато съществува само за да насади определени мисли в главите ни, да ни накара да мислим върху определени неща по определен начин. Д ни промиват мозъците.
Да, окей, била е неприятно да си под турско робство. Но това го разбрах още в трети клас, приех го, мъчно ми е за хората, които са живели по това време, НО ТРЯБВА ЛИ ДА ЧЕТА `ПОД ИГОТО` ВМЕСТО `ДЮН`? И най-вече защо?
Защото Вазов е `баща на българската литература`? Интересно ми е, как щеше да реагира `българската литература` ако го беше хванала с някоя студентка?

"Татко, какво правите с тази какичка?"

Пфф, моля ви се.
Под Игото е първия български роман, нали така? И затова ли да го уча? Щом е първият, това не значи, че е най-добрият, а напротив.

Каква е идеята на Под Игото все пак? Не сюжета, а идеята? - Да припомня на българите за трудностите на турското робство. Окей бе, мамицата ви, откакто се помня и откакто уча история ми го завирате това в носа, има  и филми и по-хубави произведения и т.н., не съм толкоз руса, схванах го, може ли да не го чета? Не, не може. Защо? Защото всеки българин ТРЯБВА да го е чел. Значи, ако прочета Под Игото ставам патриотка, а ако откажа не съм, така ли? Затова аз ще остана в България, а тия дето са го чели ще отидат по чужбина? Да ви имам и патриотизма.

Или не, знаете ли защо Вазов и написал Под Игото? - За хонорар. Чисто, просто, кратко и ясно.

Мога и още, но ми се спи.
Лека.

(и пак повтарям, така само насаждат омраза към българската литература)

Чак сега разбрах колко дълбоко съм белязана от "Сладката Канди". Но все пак си го обичам. <3.

Искам някой да ми напише песен някога, пък. 

Въпрос.

Всеки втори ли има амбициите и претенциите, че може да пише, или аз съм с някакъв убийствен късмет да съм заобиколена само от бъдещи писатели? Всъщност, има доста голяма вероятност да е второто, все пак живеем в свят, в който в два поредни тиража се падат едни и същи числа на тотото, омг. Пък и в един момент се оказах заобиколена от китаристи, защо да не съм заобиколена и от писатели. Така де, тамън ще ми се натяква, че не ставам нито за едното, нито за другото. ^^

The music of the night...

Nyx. Никс. Богинята на нощта.

Аз съм Нощта и няма да разреша на никой да ме разубеди и да ми я вземе. Даже си имам гривничка за доказателство.

Преди известно време, заради едни сравнения си бях избрала нещо друго, което се оказа нечие. Вече не.

Аз съм Нощта.

Вие бъдете слънца, луни, звезди, облаци, дъги, дъжд, мъгла, сняг, каквото си искате, за когото си искате...Но нощта съм аз. Моята същност. Времето, когато всички маски падат, а под последната маска не се крие нова. Времето когато аз съм си Аз. Никой не може да ми отнеме това...

`Отново сме заедно.`

Стряскащо подходящо късметче от капачка на Куинс като за първо голямо междучасие на ВИП масата от учебната година.

Не мисля да ви се оплаквам от входното по френски и така нататък. Ще имам цяла учебна година за подобни публикации.

Ще ви разкажа за петнайсти септември. Много интересен ден. Вече съм преживяла... 11 такива, но засега ще се спра на два от тях.

8ми клас. Думите не могат да опишат колко се притеснявах от това, че съм в нов клас. Да, в стария не ме забелязваха много-много, но пък никога не сме били в откровено лоши отношения, ако не броим Моника. Затова и толкова дълго време се опитвах да се харесам на всички в новия клас. Затова във всеки спор избирах да кажа, че и двамата имат право. Но това е друга история. Говорим за най-първия ден.
Влязох в училище и намерих стаята. Май беше лесно. Но там бяха малките с родителите си. И за момент се почувствах много уплашена. Какво да правя, къде да отида? И точно тогава едно момиче на моята възраст отиде до вратата, погледна вътре и отново тръгна обратно по коридора. Е, преодолях срамежливостта си и я заговорих и се оказа, че не само че сме в един клас, но и вече познава майка ми и даже е чула за мен от нея. Моята се заговорила с нейната пред училище.
Това момиче беше Вики. Благодарения на нея първия учебен ден мина що годе гладко и началото на годината беше прилично. Благодарение на нея най-гадните месеци бяха поносими, а ако не бяха те с Мила не знам как щях да преживея целите осми и девети клас.
Не можете да си представите що за човек е тя, ако не я познавате. Тя е шматка. Тя е непукист. Тя е... много добър приятел...

15,9,2008 - Един от най-ужасните дни в живота ми и определено най-ужасния Първи учебен ден. 
Там сме с Мила. Вики естествено я няма, но това не ни изненадва. Така де, в нейн стил е да си спести такова нещо като първия учебен ден. И аз бих го правила ако не бях с промит мозък.
В класната стая сме. Класната влиза. Започва да говори. И казва следното:
`Както сигурно знаете` - многозначителен поглед към мен и Мила - `Виктория В. вече няма да е в нашия клас, преместила се е.`

Е, не знаехме.
Колкото и да обичам Мила, а аз я обичам много, много, много...ние си бяхме Трио. Ходехме по коридора една до друга. Бяхме три. Три. Но вече щяхме да сме само две. Само аз и Мила. Само по-срамежливите от триото, по-затворените, по-необщителните... Просто щеше да е различно.

И тогава Анелия (бивша съученичка и много добра приятелка на Мила) и звънна, за да и се похвали, че...Вики е в нейния клас.
Последва спринт до училището им, намиране на Вики и много крещене от моя страна, без въобще да ми пука, че директорката им си произнася речта. Няма да ви разказвам как прекарахме този ден с Вики и някои момичета от новия и клас...ще кажа само, че ни глобиха контрольори, като за черешка на тортата.

Вики обеща, че ще идва едва ли не всеки ден. Всъщност... от тогава до днес с нея сме се виждали по-малко от 10 пъти. И ми липсва много. Не само защото е в друг клас, но и защото се промени...Няма да обяснявам как, но...това вече не е момичето от първия учебен ден на осми клас. Още е Вики, още се усеща онзи толкова специфичен живец в нея, но е някак различна. И ми се иска пак да сме в един клас, пак да сме трио, пак да си е същата. Е, разбира се, няма ззначение на мен какво ми се иска.
Просто толкова си я обичам...

Събота ще се видим. ^^

http://www.youtube.com/watch?v=Vs4G4vmM88s

Ще си внуша, че няма такова нещо като любов, за да срещна някога някой, който да ме убеди в обратното...

Някога беше стигнато до заключението, че съм циничен мечтател. Разбира се, това е твърде сложно за моята не толкова богата душевност, но пък какво...Май го разбрах.

Просто...
Мечтая твърде много и се опитвам твърде малко да сбъдна мечтите си. Мечтите са мечти, точно защото са невъзможни и са красиви точно като такива. А единствената истинска любов е въображаемата. Миналата, всъщност по-миналата година, на морето, сънувах един от най-реалните и разтърсващи сънища в сравнително краткия ми живот. В този сън срещнах едно момче. Помня как на следващата вечер си легнах с желанието да го сънувам отново, в главата ми бяха преплетени спомени от Легендата за Ализея, където принцът и любимата му се срещаха само в сънищата си и онзи епизод от Али МакБийл, където една жена поиска да я оставят в кома, защото в сънищата си имала прекрасен живот с мъжа, когото обичала. Е, не го сънувах. Допреди около седмица.

Последния път беше рус, сега чернокос. Предния път беше обвит в мъгла, сега ясен като бял ден. Всъщност как го познах ли? Не, изобщо не си приличаше. Ама хич. Просто...усещането беше същото.

Дали някой изобщо помни малката Канди? Едно аниме от далечните години, когато съществуваше Ефир 2. Тя се беше влюбила в един образ, после срещна момче, което отговаряше на този образ, но...той умря. Но накрая се оказа, че любовта на живота и е някой абсолютно различен. Сега се чудите това пък откъде дойде...

Дали нещата са различни от представите ни? Баща ми си пада по руси, но и двете му съпруги са чернокоси, майка ми си пада по тъмнокоси, но се е омъжила за рус... Аз пък си падам по светлооки, яркооки и т.н. (giggle)

Вече не помня откъде тръгнах.
Може би единствената истинска любов е въображаемата... А дали любовта сама по себе си не е въображаема?

Единствения човек, в който се истински влюбени е този, чийто характер... (поради късния час и 6 часовия път в автобус ще си позволя една зле звучаща дума) лепвате н всеки, който ви допадне. Това звучи логично. По един такъв...психоаналитичен начин.

А сега си представете как ще звуча, ако наистина завърша психология? xD
Направо не ви завиждам.

Аз отивам да си търся Малката Канди в дебрите на интернет пространството (всъщност я има, горе долу, но аз съм капризна откъм езика на аудиото)

Лека.

Внимавай какво си пожелаваш.

Не искам Раул, а Фантома.
Не искам Ромуалдо, а Тарабас.

И да, говоря странни неща.

'Cause I got too much LOVE, running through my veins, going to waste.

Някои хора бягат, за да бъдат последвани. Крият се, за да бъдат потърсени. Навеждат поглед, за да повдигнеш брадичката им. Използват косата си за завеса, за да я отместиш. Отдръпват се, за да ги придърпаш към себе си.

Кога някой ще разбере?

Даже забравих да кажа довиждане...

Несебър е една странна машина на времето. Обаче тази година има няколко пукнатини. В другия блок сме. Няма го любимия ни ресторант. Няма го водовъртежа от чувства. Има дъжд. Мелницата е фалшива, знаете ли? Декоративна е, никога не е функционирала. Същите места, същите разходки, същото море...дали? Искам вълни, но до оня ден нямаше. А сега е студено. Толкова студено че си имам ново палтенце. Умирам от скука. Сериозно. Наште се скараха половин час след като пристигнахме.  Има неща които вече не усещам. Има и такива, които пак усещам. Има и такива, които не усещах преди.

Човек никога не забравя да плува. И да кара колело, но за това не знам, защото така и не се научих. И да мечтае.

А единствената истинска любов е въображаемата.