Зима без сняг...

Няма сняг вече. Няма и киша и лед и нищо.
Денят беше наниз от гадни неща, но завърши с хубаво нещо. Първо на първо, още съм раздразнена от историята с Елена. Второ на второ, Василева не дойде за целия ден, както беше обещала, а само до началото на първия час. Мразя, не, ненавиждам, когато хората не си спазват обещанията. Особено, когато се опитват да се измъкват с разни извинения. Имала уговорка с някаква приятелка, при това след като се е уговорила с мен. Пф...
И се сдърпахме малко с Калина в училище.
Ама на прибиране беше забавно и интересно и...Мда.
А сега успях да се порежа като си режех ябълка. Знам, тавтология. Уотевър.
Е няма какво друго да очаквате от човек, който се спъва по абсолютно гладка повърхност.
Ох, нещо не ми е до писане, така че до утре. Ще се виждам със Сти и, вероятно, Мила и, вероятно, който друг домъкне Сти. Та да...
До когато.

Цяла вечер се водеше спора аз дете ли съм или съм момиче на 16 години. Баща ми се дразни, че майка ми настоява да говорим за историята с Лени, тя си мисли, че е длъжна да разбере мнението ми, и, бидейки 50 годишна жена с много житейски опит, трябва да ми надуе главата с разни глупости. Баща ми пък твърди, че съм на 16 и мога да разсъждавам и да си вадя мои си изводи от нещата. Много ме израдва.

И моля ви се, аз пак се възмущавах от `Ромео и Жулиета` и тя започна да ми развива теорията, че има любов от пръв поглед, даже и да не си говорил нито веднъж с човека. Да и имам 50-те години житейски опит...И учените го били обяснили с разни химии, феромони и Бог знае какво още. Само според мен ли има нещо повече?
И напълно като по поръчка г-жа `Аз забременях на вашата възраст` ни даде за домашно есе за любовта. Ако мога да ви опиша колко съм възмутена, раздразнена и т.н. Самата идея ми се струва...Не знам как да ви го кажа...тъпа.
Както миналата година по френски... 200+/-10 mots.
Да им имам и идеите на учителките.
И да, закъснявам за даскало, така че до после.

Вазелин и претоплени фурнети.

не, не звънете в 4-ти километър, не съм полудяла от мъка по Елена. Всъщност съм и ядосана. Но това е друга тема. Просто се разлигавих...но той деня беше толкова разлигавящ, че просто не мога да ви опиша. Първо Тео и Радо намазаха чина на Бочев и Киро с вазелина на Румянка. И стана скандал в часа по литература, при което бидехме накарани от госпожата да напишем есе на тема `Аз и другите`. Not fun.
Останалата част от деня я проспах горе-долу, и после тръгнахме към театъра. Взехме си фурнети по пътя и продавача ни ги претопли, защото сме хубави каки. Според мен де.
А самия театър беше страхотен. Друг път ще ви обяснявам, че сега съм твърде разлигавена, но няма как да не спомена...Всъщност има как. Мила си знае. Надухме си взаимно главите с това.
А после като се връщахме с Вики и Мила бяхме толкова разлигавени, че не знам как някой полицай не ни спря, мислейки си, че сме пияни.
Иии беше много забавно.
Иии се прибрах посред нощите. Иии съм обидена на Елена. Иии да...И сега щях да съм супер сдухана, ако не бях решила да не си го позволя. А аз съм решила да не си го позволя.

Да ви имам и събуждането...

Сънувах нещо, но не помня какво. При което баща ми влиза в стаята с обичайния замах, телефон в ръка и въпрос... "Имаш ли телефона на Хез?" Въпреки че бях сънена осъзнах за какво става въпрос... Лени го е направила.
И сега ще я свалят в Търново и...ще видим какво ще стане.
Ама толкова пъти и казвах да не го прави...Ама кой да ме слуша...

Навих Василева да дойде утре в даскало. Най-сетне.
Бях обявена за златна ^^

И ми е притеснено за Лени...Не заради бягането, то е най-малкия проблем в момента...но на автогарата ще я чакат с полиция...и не мога да си представя за какво им е тази полиция. И не знам какво ще се случи. Майка ми и нейната майка ме наплашиха, че ще и правят досие, нещо за детска педагогическа стая...Та ще видим какво ще стане...
И бях забравила, че днес съм на театър с класа. От всички възможни дни - точно днес. И не ми е ясно как ще се прибирам по тъмното... То сигурно ще свърши след девет, пък даже като имаме 6 часа и свършваме в 18:30 е такава тъмница, че не можеш да познаеш някой, даже и да мине точно до теб. Пък и София е мъглива...мразя мъгли. Мразя миризмата на мъгла.
Ениуей, поне няма задръствания...защото всички имат достатъчно ум в главата да се приберат рано, но това е друг въпрос.
Та..това е, вероятно трябва да си напиша някое и друго домашно.
Чао ви.

Стигнах в училище цяла.

Нито един счупен крайник. Даже лява ръка.
Целият град е в лед. А аз лед харесвам само при определени обстоятелства:
1. Да е дебел, гладък и изкуствено поддържан.
2. Да съм със зимни кънки.
Но някак стигнах до училище без да падна нито веднъж. Е, подхлъзнах се, но не успях да се просна. Което е странно, като се има предвид, че мога да падам и по напълно нехлъзгава и гладка повърхност.
Е, да не ви казвам с какви малки крачки стигнах от вкъщи до старото даскало. Нито колко странно ме гледаха всички там. Сигурно от 5 години не са виждали момиче над 12 без капка грим. Не ми е ясно защо боядисаната, надраскана кифла трябва да гледа мен странно, а не обратното. Е, имахме едно малко състезание от типа на "Кой ще издържи да гледа другия по-дълго" като и двете имахме поглед, който сякаш крещеше "You've got to be kidding me!"
Така де, моят пуловер сигурно и се е струвал като престъпление против всички модни тенденции, ама въобще не ми пукаше.
Не, не ме налегна носталгия. Въпреки че твърде бързо се почувствах у дома, та да приемем, че още не съм го преживяла това училище. Въпреки че сега вече напълно съзнавам, че просто не ми беше там мястото. Кифли и фешънчета. Почти всички.
Класната ме позна този път. Даже за името ми се сети. Биоложката също.
Направих каквото трябваше да направя и реших да се поразходя малко. Коридорите са по-малко отколкото ги помня. Стъпалата са по-ниски. Трябваше да ги взимам по две на крачка, иначе се спъвах.
Моят випуск се оказаха втора смяна, което е леко неприятно, защото, о изненада, аз също. Не че умирам да видя онези кифли, но имаше и приятни хора. Като Инчето например. С нея се знаем от детската.
Е, утре ще отида да си взема документчето, за което се случва цялата тази история. Но ще е по-раничко сутринта, така че още по-сигурно е, че няма да видя никой.
После отидох в новото си училище...Чак сега осъзнавам, че толкова бърза промяна на декора би трябвало да ми направи някакво впечатление, ама няма такова нещо. Най-интересното от целия ден беше, че господина по информатика ни остави да правим каквото си искаме. Защото видите ли, супер трудните програми, които правим на Паскал, ни бяха верни. И представете си, работеха! На всички! Трябва да ни сменят профила на класа от френски на информатика. Представете си, цялата група е успяла да направи програма за смятане на квадратни уравнения, която и без това е била написана на дъската... *ирония, ирония, ирония*
Ние сме гении.

Открих, че хронологията ми с Лени е много интересно четиво.
Мила пък няма нет. И е тръгнала на курсове по френски. Аз пък тръгвам на английски от Януари.
О и да, има една много интересна идея за посрещането на Нова Година, но още не е сигурна, затова ще замълча, да не я урочасам.
Един и половина е, ще лягам.

*въздъх*

Днеска беше...изморителен ден. Говорих твърде много, с твърде много хора, за твърде много неща...всъщност главно за едно нещо.
Нали знаете, че се предполага, че родителите знаят всичко? Аз живях с тази заблуда твърде дълго. Цял живот съм виждала в баща ми един вид енциклопедия и сега също много уважавам и вярвам на мнението му. Дори и да не ми харесва.
Но кой е казал, че истината трябва да ни харесва?
Изправи ме пред дилема...всъщност каза ми какво съм длъжна да направя и лошото е, че аз знам, че ще го направя. Но има една невинна частичка в мен, която мисли, че не е правилно. И съм объркана, да. И мисля твърде много, а това не е полезно.
Както и да е. Вече реших какво ще направя. Първо трябва да разуча някои неща, после да направя една предупреждение и чак тогава да направя това, което съм длъжна.
За първи път от много време си помислих, че наистина съм способна да нараня някого ако се наложи. И нямам предвид жалкото подобие на удари, които получава Бочев.
Някой ден може и да обясня какво имам предвид. Но днеска се нарежда в класацията ми за гадни дни веднага след петъка. Или може би наравно с него. Не мога да преценя.
И съм изморена. Психически. Майка ми пък не ми вярва. Седна да ми обяснява как ако сега не съм била споделяла с нея... Та коя дъщеря споделя всичко на майка си? Всъщност съм доста напред в класацията на споделянето. Даже може би твърде напред. Не казвам, че не трябва да и споделям толкова просто...Не знам и аз. И да и споделям пак не оценява що за дъщеря има. Така че не ми е ясно защо си давам зор.
Както и да е.
Чета си фенфикшъни.
Обичам зимния студ, когато въздухът мирише на сняг. Обичам и докосването му.
Да, обичам зимата и всичко свързано с нея.

Като оставим всичко това настрана, ще се опитам да си продам старите списания Уич. Да, събирах това нещо, не ми се смейте. И ще се пробвам и със внушителната си колекция от фонокарти. 140, от които ще си запазя една, защото е със снимка на вятърната мелница. Пък имам 6 от старите, с магнитните ленти. Всъщност ако си спомням правилно започнах да ги събирам в Несебър...да, така беше. Интересно занимание беше, но отдавна не ме интересува.
А стипендията ще си получа чак през януари, ако въобще я получа.
Утре трябва да мина през старото училище за едни документи. Всъщност очаквам го с нетърпение. Странно ще ми е...но и приятно. Надявам се. Отдавна не съм била там, ще ми е любопитно дали отново ще ме удари чувството на носталгия. Ако не, вече ще знам, че съм приела новото училище за истински свое. Ще видим.
До когато.

Спомени.

Разтребвах...наистина и сериозно разтребвах. И намерих снимки на неидентифицирано момиче, на видима възраст 8-9 години, с къдрава, къса по момчешки коса, облечено с жълта рокличка...и повече естествено са от морето, от което се подразбира Несебър. От времето, когато отвъд парапета на мостчето имаше само камъни, вместо цяла нова алея. А около мелницата е имало треволяци. Без асфалт, без влакчета, без пейки...
Намерих и снимките от първия учебен ден на първи клас. Да, онези с гадната розова рокля. И съм с гадна прическа.
Защо не можех да се застъпвам за себе си и се съгласих на тази рокля...
И разни снимки като съм била бебе. Ама съвсем бебе...на 2 месеца. И после като съм на две годинки. И майка ми пак започна да ми опява какво усмихнато дете съм била като малка.
И едни на които като се гледам трябва да съм на около 10. И съм с къса косичка, но вече не по момчешки, а на черта до към брадичката. И да отива ми, доста.
И снимките от Албена. Стреснах се, защото почти бях забравила Албена. А то е нещо, което би трябвало да си остане незабравимо...

Бтв, била съм страшно бебе. С едни такива огромни очи, ама твърде, твърде големи за лицето ми.
Странното е, че всичко ми се струва много отдавна, сякаш от друг живот.

и снимка на класа от първи клас. Ето това ми се струва от друга вселена.
Дими, Васко, Филип, Любо, Пламен, Венци, Иво, Шони, Валя, Нина, Аз, Илянка, Теди, госпожата, Марин, Моника, Цвети, Мишето, Деси, Йордан, Иван, Сашо, Дими, Кристиян, Ники, Люси.
олеле, помня ги всичките...
А някои бяха в нашия клас само една година.
Помня и любимата ни игра от онова време... Помня и онова сериалче, което разигравахме всеки ден...
So close, no matter how far...
Почти 10 години... 10...

Сякаш това не съм била аз...

edit - На две годинки съм била руса! *самоубив*
О и да, днеска ставам на 16 години и 5 месеца. Току що забелязах.
И вчера беше гаден ден. Но това е друга история.

Сняг! <3

Най-сетне! От колко време ви опявам за сняг.... И си ставам днеска, тотално сънена. И отивам в кухнята, а майка ми ме посреща с "Ще проспиш зимата." И се събудих. И хванах фотоапарата и нащраках хиляда снимки и подскачах и повтарях "сняг, сняг, сняг!" докато на баща ми не му писна. ^^
Има сняг!
Животът ми се струва различен, светът ми се струва различен, всичко е прекрасно. Защото има сняг!

Пак знам коя съм.
Последните две седмици ми се случваше да говоря с някой или да правя нещо и изведнъж да се сепна, сякаш допреди това съм била на автопилот.
И съм доволна. И да, щастлива съм. За първи път от концерта насам.

(и трябва да разтребвам цял ден)
Чао.

Глупачка.

За какво ме беше пак да го чета? Да проверя дали не съм загубила способността си да плача? Всъщност, през последния месец наистина се притесних за нея. Е, оказа се, че още го мога. Явно още съм човек. И ако вярваме, че болката ни показва, че сме живи, вчера за първи път от около месец отново се почувствах жива. Истински жива.
Мога да се закълна, че имам някакво слабо раздвоение на личността. Самата аз съм съставена от няколко части, които даже май имат различни имена. Но са все мен. Мислех, че една от тях е умряла. Оказа се, че не е. Още е тук, чака, надява се, но скоро ще разбере, че няма смисъл. И тогава пак ще изчезне, този път може би завинаги.
Мога да продължавам този объркан ход на мисли, които никой не може да разбере до утре. А вчера ме болеше. Всеки път, когато се потопявах в спомените усещах силна, едва ли не физическа болка. Цялото ми тяло потръпваше, сякаш да се отърси от всички усещания, аромати...
Но да минем към по-тривиалните неща.

Майка ми продължава да иска да ме сватоса. Особено днеска ме издразни. "То той синът на моята приятелка има рожден ден и аз предадох много поздрави и от теб." За Бога, аз не го познавам!
Класната ни даде изненадващо контролно.
Иначе денят беше скучен. Мила пак я нямаше.
И така.

Не мога даже да си се наплача на спокойствие, защото майка ми пак е решила да спи в моята стая.

Ключови думи за `мен`: нощ, сняг, люляк, ябълки, море.
Представете си го само...
През нощта край брега на морета, вълните шепнат, всичко е в сняг (въпреки че там почти никога не вали), но въпреки това люляците са цъфнали, а дърветата са целите отрупани с узрели, червени ябълки.
Ако трябва да се представя като пейзаж...това съм аз.
Странна идея, знам, не ме питайте...всъщност си я бива, мога да си опитам да пусна подобна тема в Хекса.
(:

Детство мое...

Докато вечерях си бях пуснала Dancing Stars и едни танцуваха на тази песничка. http://www.youtube.com/watch?v=XubVpeq4E20
И си спомних, че като бях малка имаше един момент, когато беше доста известна. Затова потърсих в нета и видях, че е от 2002. Тогава съм била на 9-10. Трети-четвърти клас.
После едни други танцуваха на някаква гадна версия на Bring Me To Life. Една прекрасна песен...Която като повечето прекрасни песни чух, когато прослушах музика, лятото преди осми клас. (не броя рока на баща ми, който го слушам откакто се помня)
Та направих някаква съпоставка...вече едвам си спомням онова дребно къдраво същественце, което съм била. Била съм на 10, Мая тъкмо се е раждала, а догодина ще тръгне на училище...
Когато се запознах с Лени тя е била половин година по-малка отколкото е Мая сега. Тогава защо ми се струва, че изобщо не се е променила през всичките тези години? (без да броим, че в един определен момент дръпна доста на височина и вече не съм по-висока от нея)
Била съм на осем....като си запознахме с Лени. 8...И като се видях на една снимка не се познах. И гледам първокласниците и второкласниците и си мисля, че ние не бяхме толкова дребни, толкова луди, толкова шумни...а сигурно сме били.
И сигурно някое 16 годишно момиче си е мислело същите неща. А тя вече е на 24. Гледа тинейджърите и си мисли, че те не са били като нас. Виж, тук може и да е права.

както и да е....Времето минава бързо, нали? Вече не помня кой е първият ми спомен. Дали е кръщенето на братовчед ми, или някое от скарванията в детската ясла...Не помня.
От първи до четвърти клас всичко ми е едва ли не в мъгла. Сякаш това е била една година вместо четири.
Пети, шести и седми са ми малко по-разделени.
После следва една пропаст...и започва осми клас. Първата половина от този клас сигурно е най-трудното време в живота ми. Подигравките, нападките, присмехът...После се сближих с Мила и Вики. Ако не бяха те не знам какво щях да правя. Сигурно до ден днешен щях да се връщам вкъщи разплакана. Благодарение на тях двете преживях остатъка от осми клас и вероятно отчасти заради тях се промених.
Никога няма да успея да си обясня какво стана лятото между осми и девети клас. Няма какво да ме е променило, тъй като си стоях главно вкъщи. Но важното е, че се промених, което направи девети клас далеч по-поносим. А сега съм в десети клас. Като бях в осми десетокласниците ми изглеждаха толкова по-големи от нас, а сега осми клас ми изглеждат едва ли не наши равни. (игнорирайте че почти всички осмокласнички, даже Лийн са по-високи от мен)
Та...написах едно романче, казах нещата, които ми се въртят в главата цял ден...едни от нещата, и друго нещо ми се върти в главата цял ден...Спомен от един ден от лятото на една площадка с Яна и Мими. Един много...интересен ден. Когато нещо стана за първи път...Но това вече няма значение.