Подреждам...

Аз съм разхвърлян човек. Нищо оригинално в това, предполагам, тъй като повечето хора сме или подредени или разхвърляни. Е, майка ми го вижда като някаква необикновена дарба, но тя е подредена, така че да я оставим на страна. Т, стигнах до последната фаза на разтребването на стаята ми. Изхвърлих каквото трябваше да изхвърля, което е много трудно, поне за мен. Още пазех неща от типа на... част от шнолка, която съм имала като малка, даже и да не съм я харесвала. Както и нещата които намирам, а аз имам таланта да намирам мноооого неща. Повечето са пълни боклуци, естествено, като например счупен пластмасов пръстен, който явно някое детенце е мислело за златен, с много наситен син камък. Да, намерила съм го, вероятно на улицата. Да, взела съм го. Да, още го пазя.
А частта от гореспоменатата шнола бе разделена още повече и изхвърлих само едната половинка, една дантела, другата я оставих.

Какво да направя. Пазя всичко. Мразя да изхвърлям. Привързвам се даже към неща, които не харесвам.

Миналото лято си купих тетрадка с вълци, която още не използвам, защото не мога да измисля за какво. Нямам какво да напиша в нея.
Имам плакат с тигър, която очевидно никога няма да си сложа. Но снимката е толкова хубава, че не ми дава сърце да го смачкам на топка и да го хвърля, както правя с контролните по френски.
Като говорим за френски, запазих си задната корица на тетрадката, която хвърлих без никакви угризения.

Майка ми погледна купчината, която ми остава да доразтребя и каза `Добре, сега сортирай тези, които ти трябват.`

"Ъм, това са тези, които съм сортирала, че ми трябват"

И тя взе една моя стара игра, не знам дали ги знаете, проста евтина машинка с малко екранче и игри от сорта на Тетрис и Змия. Като малка имах, но се счупи, баща ми даже го носеше да ми го оправят, съдрах се да рева за това нещо... Та няколко години след това ми купиха друго, когато все пак се намери отново такова нещо. И сега тя ми казва, че то не е от нещата, които ми трябват, а "просто съм привързана към него".

Напротив, трябва ми. Ако не знам, че е на масичката до леглото ми и че мога да посегна и да си поиграя на него във всеки даден момент, постоянно ще искам да играя на него.
Всъщност едва ли. Реално погледнато съм твърде голяма да си играя с каквото и да е било. Но това не пречи Пухчо да си седи на леглото ми, нали?
Като бях малка кака спеше с едно плюшено мече и помня, че когато попитах мама дали не е твърде голяма за плюшени играчки, ми бе отговорено, че е подарък от гаджето и`. Не знам до колко съм разбрала това тогава, ама както и да е. Спомените ми за гаджетата на сестра ми се изчерпва с донасянето на багажа и` у нас от един батко след като се беше скарала с майка си и беше дошла да живее вкъщи два-три месеца. Аз пак едва ли съм била по-голяма от 7 годишна, така че и това ми е мъгляво.

Докъде бях стигнала?
Я да прегледам купчината... Апарата, който ми купиха за... 10тия рожден ден? Много симпатичен Кодак Джуниър, горкото нещо едва ли ще бъде докоснато отново, все пак е с лента, а вкъщи има два апарата, една камера ии... 5 снимащи телефона.
Някакво отвратително лилаво блещукащо моливче, което може и да успея да изхвърля.

Упс, ето го и договора за нета...Трябва да му измисля място...


А трябва и да лягам, защото утре трябва да стана рано, защото съм на фризьор. *въздъх*
Лека.