петък, ноември 28, 2008

Зима без сняг...

Няма сняг вече. Няма и киша и лед и нищо.
Денят беше наниз от гадни неща, но завърши с хубаво нещо. Първо на първо, още съм раздразнена от историята с Елена. Второ на второ, Василева не дойде за целия ден, както беше обещала, а само до началото на първия час. Мразя, не, ненавиждам, когато хората не си спазват обещанията. Особено, когато се опитват да се измъкват с разни извинения. Имала уговорка с някаква приятелка, при това след като се е уговорила с мен. Пф...
И се сдърпахме малко с Калина в училище.
Ама на прибиране беше забавно и интересно и...Мда.
А сега успях да се порежа като си режех ябълка. Знам, тавтология. Уотевър.
Е няма какво друго да очаквате от човек, който се спъва по абсолютно гладка повърхност.
Ох, нещо не ми е до писане, така че до утре. Ще се виждам със Сти и, вероятно, Мила и, вероятно, който друг домъкне Сти. Та да...
До когато.
Цяла вечер се водеше спора аз дете ли съм или съм момиче на 16 години. Баща ми се дразни, че майка ми настоява да говорим за историята с Лени, тя си мисли, че е длъжна да разбере мнението ми, и, бидейки 50 годишна жена с много житейски опит, трябва да ми надуе главата с разни глупости. Баща ми пък твърди, че съм на 16 и мога да разсъждавам и да си вадя мои си изводи от нещата. Много ме израдва.

И моля ви се, аз пак се възмущавах от `Ромео и Жулиета` и тя започна да ми развива теорията, че има любов от пръв поглед, даже и да не си говорил нито веднъж с човека. Да и имам 50-те години житейски опит...И учените го били обяснили с разни химии, феромони и Бог знае какво още. Само според мен ли има нещо повече?
И напълно като по поръчка г-жа `Аз забременях на вашата възраст` ни даде за домашно есе за любовта. Ако мога да ви опиша колко съм възмутена, раздразнена и т.н. Самата идея ми се струва...Не знам как да ви го кажа...тъпа.
Както миналата година по френски... 200+/-10 mots.
Да им имам и идеите на учителките.
И да, закъснявам за даскало, така че до после.

четвъртък, ноември 27, 2008

Вазелин и претоплени фурнети.

не, не звънете в 4-ти километър, не съм полудяла от мъка по Елена. Всъщност съм и ядосана. Но това е друга тема. Просто се разлигавих...но той деня беше толкова разлигавящ, че просто не мога да ви опиша. Първо Тео и Радо намазаха чина на Бочев и Киро с вазелина на Румянка. И стана скандал в часа по литература, при което бидехме накарани от госпожата да напишем есе на тема `Аз и другите`. Not fun.
Останалата част от деня я проспах горе-долу, и после тръгнахме към театъра. Взехме си фурнети по пътя и продавача ни ги претопли, защото сме хубави каки. Според мен де.
А самия театър беше страхотен. Друг път ще ви обяснявам, че сега съм твърде разлигавена, но няма как да не спомена...Всъщност има как. Мила си знае. Надухме си взаимно главите с това.
А после като се връщахме с Вики и Мила бяхме толкова разлигавени, че не знам как някой полицай не ни спря, мислейки си, че сме пияни.
Иии беше много забавно.
Иии се прибрах посред нощите. Иии съм обидена на Елена. Иии да...И сега щях да съм супер сдухана, ако не бях решила да не си го позволя. А аз съм решила да не си го позволя.

Да ви имам и събуждането...

Сънувах нещо, но не помня какво. При което баща ми влиза в стаята с обичайния замах, телефон в ръка и въпрос... "Имаш ли телефона на Хез?" Въпреки че бях сънена осъзнах за какво става въпрос... Лени го е направила.
И сега ще я свалят в Търново и...ще видим какво ще стане.
Ама толкова пъти и казвах да не го прави...Ама кой да ме слуша...

Навих Василева да дойде утре в даскало. Най-сетне.
Бях обявена за златна ^^

И ми е притеснено за Лени...Не заради бягането, то е най-малкия проблем в момента...но на автогарата ще я чакат с полиция...и не мога да си представя за какво им е тази полиция. И не знам какво ще се случи. Майка ми и нейната майка ме наплашиха, че ще и правят досие, нещо за детска педагогическа стая...Та ще видим какво ще стане...
И бях забравила, че днес съм на театър с класа. От всички възможни дни - точно днес. И не ми е ясно как ще се прибирам по тъмното... То сигурно ще свърши след девет, пък даже като имаме 6 часа и свършваме в 18:30 е такава тъмница, че не можеш да познаеш някой, даже и да мине точно до теб. Пък и София е мъглива...мразя мъгли. Мразя миризмата на мъгла.
Ениуей, поне няма задръствания...защото всички имат достатъчно ум в главата да се приберат рано, но това е друг въпрос.
Та..това е, вероятно трябва да си напиша някое и друго домашно.
Чао ви.

вторник, ноември 25, 2008

Стигнах в училище цяла.

Нито един счупен крайник. Даже лява ръка.
Целият град е в лед. А аз лед харесвам само при определени обстоятелства:
1. Да е дебел, гладък и изкуствено поддържан.
2. Да съм със зимни кънки.
Но някак стигнах до училище без да падна нито веднъж. Е, подхлъзнах се, но не успях да се просна. Което е странно, като се има предвид, че мога да падам и по напълно нехлъзгава и гладка повърхност.
Е, да не ви казвам с какви малки крачки стигнах от вкъщи до старото даскало. Нито колко странно ме гледаха всички там. Сигурно от 5 години не са виждали момиче над 12 без капка грим. Не ми е ясно защо боядисаната, надраскана кифла трябва да гледа мен странно, а не обратното. Е, имахме едно малко състезание от типа на "Кой ще издържи да гледа другия по-дълго" като и двете имахме поглед, който сякаш крещеше "You've got to be kidding me!"
Така де, моят пуловер сигурно и се е струвал като престъпление против всички модни тенденции, ама въобще не ми пукаше.
Не, не ме налегна носталгия. Въпреки че твърде бързо се почувствах у дома, та да приемем, че още не съм го преживяла това училище. Въпреки че сега вече напълно съзнавам, че просто не ми беше там мястото. Кифли и фешънчета. Почти всички.
Класната ме позна този път. Даже за името ми се сети. Биоложката също.
Направих каквото трябваше да направя и реших да се поразходя малко. Коридорите са по-малко отколкото ги помня. Стъпалата са по-ниски. Трябваше да ги взимам по две на крачка, иначе се спъвах.
Моят випуск се оказаха втора смяна, което е леко неприятно, защото, о изненада, аз също. Не че умирам да видя онези кифли, но имаше и приятни хора. Като Инчето например. С нея се знаем от детската.
Е, утре ще отида да си взема документчето, за което се случва цялата тази история. Но ще е по-раничко сутринта, така че още по-сигурно е, че няма да видя никой.
После отидох в новото си училище...Чак сега осъзнавам, че толкова бърза промяна на декора би трябвало да ми направи някакво впечатление, ама няма такова нещо. Най-интересното от целия ден беше, че господина по информатика ни остави да правим каквото си искаме. Защото видите ли, супер трудните програми, които правим на Паскал, ни бяха верни. И представете си, работеха! На всички! Трябва да ни сменят профила на класа от френски на информатика. Представете си, цялата група е успяла да направи програма за смятане на квадратни уравнения, която и без това е била написана на дъската... *ирония, ирония, ирония*
Ние сме гении.

Открих, че хронологията ми с Лени е много интересно четиво.
Мила пък няма нет. И е тръгнала на курсове по френски. Аз пък тръгвам на английски от Януари.
О и да, има една много интересна идея за посрещането на Нова Година, но още не е сигурна, затова ще замълча, да не я урочасам.
Един и половина е, ще лягам.

неделя, ноември 23, 2008

*въздъх*

Днеска беше...изморителен ден. Говорих твърде много, с твърде много хора, за твърде много неща...всъщност главно за едно нещо.
Нали знаете, че се предполага, че родителите знаят всичко? Аз живях с тази заблуда твърде дълго. Цял живот съм виждала в баща ми един вид енциклопедия и сега също много уважавам и вярвам на мнението му. Дори и да не ми харесва.
Но кой е казал, че истината трябва да ни харесва?
Изправи ме пред дилема...всъщност каза ми какво съм длъжна да направя и лошото е, че аз знам, че ще го направя. Но има една невинна частичка в мен, която мисли, че не е правилно. И съм объркана, да. И мисля твърде много, а това не е полезно.
Както и да е. Вече реших какво ще направя. Първо трябва да разуча някои неща, после да направя една предупреждение и чак тогава да направя това, което съм длъжна.
За първи път от много време си помислих, че наистина съм способна да нараня някого ако се наложи. И нямам предвид жалкото подобие на удари, които получава Бочев.
Някой ден може и да обясня какво имам предвид. Но днеска се нарежда в класацията ми за гадни дни веднага след петъка. Или може би наравно с него. Не мога да преценя.
И съм изморена. Психически. Майка ми пък не ми вярва. Седна да ми обяснява как ако сега не съм била споделяла с нея... Та коя дъщеря споделя всичко на майка си? Всъщност съм доста напред в класацията на споделянето. Даже може би твърде напред. Не казвам, че не трябва да и споделям толкова просто...Не знам и аз. И да и споделям пак не оценява що за дъщеря има. Така че не ми е ясно защо си давам зор.
Както и да е.
Чета си фенфикшъни.
Обичам зимния студ, когато въздухът мирише на сняг. Обичам и докосването му.
Да, обичам зимата и всичко свързано с нея.

Като оставим всичко това настрана, ще се опитам да си продам старите списания Уич. Да, събирах това нещо, не ми се смейте. И ще се пробвам и със внушителната си колекция от фонокарти. 140, от които ще си запазя една, защото е със снимка на вятърната мелница. Пък имам 6 от старите, с магнитните ленти. Всъщност ако си спомням правилно започнах да ги събирам в Несебър...да, така беше. Интересно занимание беше, но отдавна не ме интересува.
А стипендията ще си получа чак през януари, ако въобще я получа.
Утре трябва да мина през старото училище за едни документи. Всъщност очаквам го с нетърпение. Странно ще ми е...но и приятно. Надявам се. Отдавна не съм била там, ще ми е любопитно дали отново ще ме удари чувството на носталгия. Ако не, вече ще знам, че съм приела новото училище за истински свое. Ще видим.
До когато.

събота, ноември 22, 2008

Спомени.

Разтребвах...наистина и сериозно разтребвах. И намерих снимки на неидентифицирано момиче, на видима възраст 8-9 години, с къдрава, къса по момчешки коса, облечено с жълта рокличка...и повече естествено са от морето, от което се подразбира Несебър. От времето, когато отвъд парапета на мостчето имаше само камъни, вместо цяла нова алея. А около мелницата е имало треволяци. Без асфалт, без влакчета, без пейки...
Намерих и снимките от първия учебен ден на първи клас. Да, онези с гадната розова рокля. И съм с гадна прическа.
Защо не можех да се застъпвам за себе си и се съгласих на тази рокля...
И разни снимки като съм била бебе. Ама съвсем бебе...на 2 месеца. И после като съм на две годинки. И майка ми пак започна да ми опява какво усмихнато дете съм била като малка.
И едни на които като се гледам трябва да съм на около 10. И съм с къса косичка, но вече не по момчешки, а на черта до към брадичката. И да отива ми, доста.
И снимките от Албена. Стреснах се, защото почти бях забравила Албена. А то е нещо, което би трябвало да си остане незабравимо...

Бтв, била съм страшно бебе. С едни такива огромни очи, ама твърде, твърде големи за лицето ми.
Странното е, че всичко ми се струва много отдавна, сякаш от друг живот.

и снимка на класа от първи клас. Ето това ми се струва от друга вселена.
Дими, Васко, Филип, Любо, Пламен, Венци, Иво, Шони, Валя, Нина, Аз, Илянка, Теди, госпожата, Марин, Моника, Цвети, Мишето, Деси, Йордан, Иван, Сашо, Дими, Кристиян, Ники, Люси.
олеле, помня ги всичките...
А някои бяха в нашия клас само една година.
Помня и любимата ни игра от онова време... Помня и онова сериалче, което разигравахме всеки ден...
So close, no matter how far...
Почти 10 години... 10...

Сякаш това не съм била аз...

edit - На две годинки съм била руса! *самоубив*
О и да, днеска ставам на 16 години и 5 месеца. Току що забелязах.
И вчера беше гаден ден. Но това е друга история.

Сняг! <3

Най-сетне! От колко време ви опявам за сняг.... И си ставам днеска, тотално сънена. И отивам в кухнята, а майка ми ме посреща с "Ще проспиш зимата." И се събудих. И хванах фотоапарата и нащраках хиляда снимки и подскачах и повтарях "сняг, сняг, сняг!" докато на баща ми не му писна. ^^
Има сняг!
Животът ми се струва различен, светът ми се струва различен, всичко е прекрасно. Защото има сняг!

Пак знам коя съм.
Последните две седмици ми се случваше да говоря с някой или да правя нещо и изведнъж да се сепна, сякаш допреди това съм била на автопилот.
И съм доволна. И да, щастлива съм. За първи път от концерта насам.

(и трябва да разтребвам цял ден)
Чао.

петък, ноември 21, 2008

Глупачка.

За какво ме беше пак да го чета? Да проверя дали не съм загубила способността си да плача? Всъщност, през последния месец наистина се притесних за нея. Е, оказа се, че още го мога. Явно още съм човек. И ако вярваме, че болката ни показва, че сме живи, вчера за първи път от около месец отново се почувствах жива. Истински жива.
Мога да се закълна, че имам някакво слабо раздвоение на личността. Самата аз съм съставена от няколко части, които даже май имат различни имена. Но са все мен. Мислех, че една от тях е умряла. Оказа се, че не е. Още е тук, чака, надява се, но скоро ще разбере, че няма смисъл. И тогава пак ще изчезне, този път може би завинаги.
Мога да продължавам този объркан ход на мисли, които никой не може да разбере до утре. А вчера ме болеше. Всеки път, когато се потопявах в спомените усещах силна, едва ли не физическа болка. Цялото ми тяло потръпваше, сякаш да се отърси от всички усещания, аромати...
Но да минем към по-тривиалните неща.

Майка ми продължава да иска да ме сватоса. Особено днеска ме издразни. "То той синът на моята приятелка има рожден ден и аз предадох много поздрави и от теб." За Бога, аз не го познавам!
Класната ни даде изненадващо контролно.
Иначе денят беше скучен. Мила пак я нямаше.
И така.

Не мога даже да си се наплача на спокойствие, защото майка ми пак е решила да спи в моята стая.

Ключови думи за `мен`: нощ, сняг, люляк, ябълки, море.
Представете си го само...
През нощта край брега на морета, вълните шепнат, всичко е в сняг (въпреки че там почти никога не вали), но въпреки това люляците са цъфнали, а дърветата са целите отрупани с узрели, червени ябълки.
Ако трябва да се представя като пейзаж...това съм аз.
Странна идея, знам, не ме питайте...всъщност си я бива, мога да си опитам да пусна подобна тема в Хекса.
(:

четвъртък, ноември 20, 2008

Детство мое...

Докато вечерях си бях пуснала Dancing Stars и едни танцуваха на тази песничка. http://www.youtube.com/watch?v=XubVpeq4E20
И си спомних, че като бях малка имаше един момент, когато беше доста известна. Затова потърсих в нета и видях, че е от 2002. Тогава съм била на 9-10. Трети-четвърти клас.
После едни други танцуваха на някаква гадна версия на Bring Me To Life. Една прекрасна песен...Която като повечето прекрасни песни чух, когато прослушах музика, лятото преди осми клас. (не броя рока на баща ми, който го слушам откакто се помня)
Та направих някаква съпоставка...вече едвам си спомням онова дребно къдраво същественце, което съм била. Била съм на 10, Мая тъкмо се е раждала, а догодина ще тръгне на училище...
Когато се запознах с Лени тя е била половин година по-малка отколкото е Мая сега. Тогава защо ми се струва, че изобщо не се е променила през всичките тези години? (без да броим, че в един определен момент дръпна доста на височина и вече не съм по-висока от нея)
Била съм на осем....като си запознахме с Лени. 8...И като се видях на една снимка не се познах. И гледам първокласниците и второкласниците и си мисля, че ние не бяхме толкова дребни, толкова луди, толкова шумни...а сигурно сме били.
И сигурно някое 16 годишно момиче си е мислело същите неща. А тя вече е на 24. Гледа тинейджърите и си мисли, че те не са били като нас. Виж, тук може и да е права.

както и да е....Времето минава бързо, нали? Вече не помня кой е първият ми спомен. Дали е кръщенето на братовчед ми, или някое от скарванията в детската ясла...Не помня.
От първи до четвърти клас всичко ми е едва ли не в мъгла. Сякаш това е била една година вместо четири.
Пети, шести и седми са ми малко по-разделени.
После следва една пропаст...и започва осми клас. Първата половина от този клас сигурно е най-трудното време в живота ми. Подигравките, нападките, присмехът...После се сближих с Мила и Вики. Ако не бяха те не знам какво щях да правя. Сигурно до ден днешен щях да се връщам вкъщи разплакана. Благодарение на тях двете преживях остатъка от осми клас и вероятно отчасти заради тях се промених.
Никога няма да успея да си обясня какво стана лятото между осми и девети клас. Няма какво да ме е променило, тъй като си стоях главно вкъщи. Но важното е, че се промених, което направи девети клас далеч по-поносим. А сега съм в десети клас. Като бях в осми десетокласниците ми изглеждаха толкова по-големи от нас, а сега осми клас ми изглеждат едва ли не наши равни. (игнорирайте че почти всички осмокласнички, даже Лийн са по-високи от мен)
Та...написах едно романче, казах нещата, които ми се въртят в главата цял ден...едни от нещата, и друго нещо ми се върти в главата цял ден...Спомен от един ден от лятото на една площадка с Яна и Мими. Един много...интересен ден. Когато нещо стана за първи път...Но това вече няма значение.

сряда, ноември 19, 2008

Шааааах! <3

Господина ни даде шах, господина ни даде шах!
Мила 0:2 Еви
(wasntme)

Ениуей, днеска беше странен ден. Хем хубав, хем гаден.
Хубав защото:
-Класната направи забележка на Филип-робота, че говори в час.
-Крис звънна на Бочев по история и госпожата беше много забавна като му се караше.
-По физическо играхме шах ^^
-И имахме Химия...обичам Химията.
Гаден защото:
-Класната ми направи забележка, че говоря в час.
-Ксерокопието ми за слушането с разбиране е изчезнало.
-Следващия път по Етика ще правим есе.
-Започнах да мисля какво искам да следвам твърде рано и твърде сериозно. И с целия си акъл реших да говоря с майка ми, която ми изнесе цяла лекция и ми добави още 1000 неща, които да обмислям.
-Бебчето ми ще трябва да ходи на доктор...
Иии такам.
Правя си списък кои песни да си добавя към mp3-ката.
Майка ми вчера ми е прочела есето за мечтите (без да ме пита) и се хвърли да ме целува и да ми обяснява колко било добро и зряло. И изрази изключително компетентното си мнение, че имало нужда от редакция и имало повторения. Неприемливо.
Дадох го на баща ми и той каза, че няма нужда от редакция и има само едно повторение. Другото си е градация. Нещо, което тази по литература обикновено не разбира. Та както и да е, склонна съм да вярвам повече на мнението на баща ми, като се има предвид, че той точно това е завършил, все пак.
А онова едно повторение...френския определено ме бърка.... Ce qui..... c'est.
Има някаква такава конструкция, ама кой да се сети, че на български не е същото.

Днеска по едно време се обсъждаше, че единия от Morandi бил гей...
Пък драгите ми съученички като разглеждаха едно списание и постоянно "Този е гей и този е гей."
Или са си взели хомо варианта на Плейбой или не са останали нормални момчета на този свят. ;Р
Тааа, след малко ще бъда изгонена, вече ми беше зададен въпроса "С баща ти няма ли да гледате филм" (завъртяния начин на майка ми да пита дали скоро компютъра ще бъде свободен)
И да ви се похваля нещо.
От осми клас насам съм свалила 6 килограма и 15 см от ханша.
Пък талията ми е като за манекенка, въпреки че те манекенките са 15 см по-високи от мен.
Както и да е. И по този случаи нося най-широките блузи които намеря в гардероба. Много логично, нали?
Майка ми развива дразнещия навик да ми проверява събитията и да си се чувства като в своя скайп, когато е в моя. Неприятно.
За утре имам да направя някакви малоумни задачи по физика, а абсолютно нищичко не разбирам. Например откъде да разбира колко е потенциалът на една точка, в която се намира точков заряд q=2.10 на минус десета С и той има електрична потенциална енергия W=4.10 на минус десета J. Не знам какво написах току що...
Сигурно има формула за това....дааа...аз имах една много хубава табличка с всички формули, но нещо не я намирам...Което не е добре.
Ааааха! Незнайно защо беше в тетрадката по История.
фи = W/q нулево.
Значи....2.10 на минус двайста? Хм, странно, има го като възможен отговор...Хей, това може да е по-лесно отколкото си мислех.
А споменах ли, че на контролното имах 3.50?
Смях.
Извод - Мразя Физика.

както и да е. Май ще ставам.
И реших винаги да пиша `както и да е` с малка буква. Не ме питайте защо.
Днеска пък пробвах да пиша с лявата ръка, нещо, което не бях опитвала от години... спомних си защо. Супер е объркващо.
Айде, този път наистина ставам.
Чао.

и поздравче - http://www.youtube.com/watch?v=6uB4lT5CblA ^^


вторник, ноември 18, 2008

Je suis géniale!

История - 5
Литература - 6
Математика - 5.70
Френски - 6

Е сега кой ще ми каже, че не съм гениална?

Денят започна гадно. Чаках половин час за карта а после се засякох с Яна и Калина в автобуса. И тъй като им философствах нещо пак за малко да ме блъсне една кола. Но този път беше много близо. Твърде близо.
А после ме заболя корема. И така докато накрая не се навих да отида за хапче при сестрата. И цял ден оценки, оценки, оценки...
Писна ми направо.
И....съм доволна. Предполагам.

Знам какво трябва да направя, но не мога.

И искам сняг. Не, грешка, имам нужда от сняг.
И...

`Пук!` казало балончето.

Предполагам, че днеска ще ми върнат есето по литература. Очаквайте 4-5.
И както усещате точно навреме се сетих за прекрасното сравнение...мечтите са като сапунени мехурчета. Нещо изключително красиво и просто, но в момента, в който се докоснеш до него.... Пук.
Както и да е. Като си получа есето ще го преработя тотално и може и да го пусна тук. Мисля направо да махна споменаването на Дон Кихот, което ми се налагаше от време на време. но мисля, че като за тема `Моят Дон Кихот` успях да го избегна достатъчно. Вероятно това ще е и една от забележките и. Но аз знам какво ще и отговоря и този път наистина ще го направя. Писна ми вече да внимавам какво казвам на учителите, писна ми да преглъщам мнението си. Направо ще и заявя, че тъй като, когато пишем съчинения е възможно съвсем минимално отклонение от темата, когато се случи такава благословия като писане на есе, гледам да се възползвам максимално от случая.

Хей...това "`Пук!` казало балончето." звучи като супер заглавие...

Както и да е. Вече няколко дена поред сънувам всяка нощ, и, даже и да не помня какво сънувам всеки път, знам, че съм сънувала нещо. А това ми се случва рядко.
И ми се спи. И вчера и днеска едвам съм станала от леглото.
И днеска пак ще ходя за карта, защото вчера се бях забравила бележника. Шматка, какво искате..
Чао.

понеделник, ноември 17, 2008

*зарибяв*

[Amatory] - <33
http://zazz.bg/play:dde7729a

Руски метъл! ^^
Поправка. Яки, страхотно пеещи руснаци. Така по-може. Спирам.
Много много много много много ме радват. И се набутах в нета да си търся разни банди, и намерих доста, и са много радващи, и ще си ги прослушам и, и, и,...
И закъснявам и трябва да отивам да обядвам, че после ще се редя на опашка да си купувам карта за градския.

Иии чао чао.
До едит. ;Р

Пуснах го на майка ми и тя каза "Ми те само викат."
Заклевам се, тази жена не ме е раждала.

Бтв, бях си намерила една група с една супер пееща какичка, пак ще я изкопая. [не, не говоря за Слот (Слоооооот! *влюб* *влюб* влюб)]

неделя, ноември 16, 2008

Предразсъдъци.

Писнало ми е от тях. Най-вече от това, че хората (главно мъжете/момчетата) са съвършени хомофоби.
Да ви кажа ли защо се държат противно с гейовете? Защото ги е страх да не ги помислят и тях за такива. Или не дай си Боже, да се окажат такива. Ето затова. Не защото те са големите мъжкари, а защото ги е шубе, че може и да не са. Страхливци...
Просто супер много им се дразня на всички. Най-вече на драгите ми съученици. Пък вчера разбрах, че и баща ми имал много негативно мнение по въпроса.
Добре де, какъв е проблема, не мога да разбера?
Така се е получило, дали е грешка или нещо друго, не мога да кажа, но защо трябва да става най-голямата трагедия на света?
Защо някои трябва да преживяват всекидневен тормоз, само защото са различни?
Баси и тъпото нещо сме това хората...
Не е важно що за човек си. Ооо, не! Важно е от какъв пол си, по кой пол си падаш, какъв цвят е кожата ти, в кой бог вярваш, каква музика слушаш, как се обличаш...
Що за свят е това?

Да, може и аз да си имам моите предразсъдъци. Да, като видя някоя кифла си изграждам мнение за нея. Но мога да приема, че съм сбъркала.
Мразех факта, че всички в стария ми клас слушаха чалга. Но си наложих да ги опозная и се оказа, че голяма част от тях са страхотни хора. И въпреки тогава бях също толкова срамежлива и затворена, те нито веднъж не са ми се подиграли. И ако щете повярвайте, но те не ме бяха разплакали нито веднъж, за всичките 7 години, през които бяхме в един клас. Даже напротив.
Пък в нашето мило елитно училище, където ужким сме хора, което като цяло не слушаме чалга, в клас със сравнително висок бал...
И сега какво ще се окаже? Пропадналите хлапетии от кварталното са били по-свестни като хора от новите ми съученици? Защо пък не?
Ох, имам навика да се отплесквам от темата.
Всичко идва от това, че класната на "в" клас седна на нас да ни говори за толерантност, като точно в нейния клас...
както и да е.
Студено ми е.
http://www.youtube.com/watch?v=6uB4lT5CblA - Поздравче.
Правя си списък какво да си добавя към mp3-ката, че за 2-3 месеца си открих много песнички.
Вкъщи има слух, че тати е навит да ми вземе външен хард диск, ама първо трябва да разуча дали въпросният хард диск би се разбрал с мойто бебче.
Това е от мен. До когато.

събота, ноември 15, 2008

Ever dream...

От много време не бях сънувала толкова наситен, прекрасен, реален...сън.
Започна с някаква много интересна история, която се оказа книга, която чета в следващия сън. А той беше...
Бяхме на морето. С наште и с класа. И с "в" клас. Знам, странно.
Както и да е, по едно време забелязах Витоша. И тя започна да изригва. И аз вместо да бягам където ми видят очите, търчах за фотоапарат. Лудо, знам.
Но самият сън беше толкова...толкова...истински, перфектен...Направо ме заболя като се събудих.
Но както и да е...
Да легнала съм си в 3, чела съм до не знам и аз кога и станах в 12. Кой като мене просто..
А ми се иска никога да не се бях събуждала...да си бях останала в съня си, по възможност завинаги.
както и да е.
Днеска имам много работа, трябва да си разтребя стаята. Знам си аз, че после нищо няма да намирам, но както и да е.
До когато...
Днеска докато се връщах от театъра осъзнах три неща:
1. Обичам нощта.
2. Обичам София.
3. Обичам The Calling.

За първото си знаех отдавна, ако трябва да бъда честна. Винаги съм си знаела, че съм нощна птица. Чувствам се спокойно през нощта. Сигурно заради тъмнината. И тишината. И спокойствието. През деня е твърде пренаселено, оглеждаш се, а навсякъде хора. Вървиш по улицата и не можеш да направиш 10 крачки с поглед, забит в земята, без да се блъснеш в някой. Мисля, че затова харесвам Sleeping Sun толкова много. Предава точно това спокойствие, което цари над света през нощта.
Второто е малко по-сложно. София е неприятен град, ако трябва да съм честна. Има твърде много хора, твърде много коли, твърде много от всичко. Вероятно я харесвам само защото си е моя, но истината е,че като цяло се чувствам у дома си в София. Друг въпрос е, че не я познавам. Ако щете вярвайте, но мога да се ориентирам само в моя квартал, в центъра, и на 500 метра от блока на баба ми в нейния квартал. И знам няколко маршрута между моя квартал и центъра. И това е. Можете да питате мила и тя ще ви каже, че съм много неориентирана. Мога да се загубя на всяка крачка. Но хубавото е, че все ми се струва, че ще мога и да се намеря след това, рано или късно.
Всъщност единствения град на този свят, в който не бих могла да се загубя даже и да искам, е Несебър. Сигурно защото е малък...но игнорирайте тази част. Познавам Несебър. Знам къде е всеки магазин, ресторант, хотел. И него си го обичкам. Много при това. Особено стария град, защото..новия си е нов. Но в стария има нещо...море отвсякъде, мостчето, улиците, къщите... Самия въздух, ако щете...Да обичам го този град, но това си го знам отдавна.
И The Calling. По едно време като бях на морета в един от дългите ни разговори с Лени, за които ми се караха доста, тя ме попита с коя песен я свързвам. Тогава отговорих `песничката от Приятели`. Просто защото се предполага, че това е върхът на песните за приятелството. Но после осъзнах, че даже и преди да ми се зададе този въпрос вече знаех... I'll stand by you на The Pretenders. Хубавото на тази песен е, че може да се приеме както за любовна, така и за приятелска. Е, аз още от първия път когато я чух я приех за приятелска. Та както си е нормално след това и аз я попитах с коя песен ме свързва. Отговорът беше много странен. Wherever you will go на The Calling и How Could You на Eamon. За първата разбирам. Имаше един период, в който бях направо влюбена в песента, групата, гласът на Алекс Банд и т.н. Всъщност още съм на мнение, че това е една от най-красивите песни на света. За втората поисках обяснение, защото даже аз съвсем я бях забравила. Било и направило много голямо впечатление как съм и описвала клипа. Който не е нищо особено. Но от мен да мине.
Та, говорех за The Calling. Днеска в автобуса си слушах песните на Найтуш, които не щеш ли взеха, че свършиха. И се оказа, че следваща папка е The Calling. Тъй като имаше един момент, в който много ги слушах, та ги бях преслушала, и си бях оставила само 4 песни. Изслушах ги и изпитах нуждата пак да си завъртя целия Camino Palmero. Да чуя отново Could It Be Any Harder, Things Don't Always Turn Out That Way...Трябва да си го сваля пак...С кой акъл го изтрих, не ми е ясно. Ама трябва и да се сетя. Това е сложното.


С кака си поговорихме. Не сме си говорили така...всъщност никога. Беше приятно. Каза ми нещо, което отдавна си знаех. Че съм различна. И че не разбирала откъде се е бил взел начинът ми на мислене. Да, признавам, че даже аз самата усещам, че е странен. Но съм си такава. Човек или трябва да ме приеме, или да спре да ми се пречка. Това е.

Пак съм на етапа с маските. Имаше един период, когато знаех точно коя съм, но той отмина.
Искам да дойде зимата вече...преходните сезони (есен и пролет) не ми се отразяват добре.
3 часа сутринта е. Лека нощ.
(прочетох си книжката, отивам да си търся нова)

четвъртък, ноември 13, 2008

Клишета и баналности.

Това ти трябва за да изкараш шестица по литература при нашата учителка. Затова се и научих да пиша това, което тя би искала да прочете. И си получавах шестици, и си помпах дипломата, но имаше едно гласче в мен, което ми казваше, че по този начин предавам самата себе си. Затова този път седнах и написах това, което мисля, по начина, по който на мен ми харесва. Пък да видим дали това се зачита за нещо.
Вече 100% знам, че мисълта ми върви по-гладко, когато пиша на компютъра. Естествено не бих могла да и го дам напечатано, та се наложи да го преписвам. И Слава Богу. Като пиша на компютъра обикновено не зачитам неща от рода на запетайки, пълен и кратък член и т.н. Но когато пиша на ръка те си идват от само себе си. И фактора typo е премахнат.
просто не можах да напише банални глупости по тази тема. Успях да извъртя `Моят Дон Кихот` до `Мечтите и въображението`. А по-скоро бих се самоубила, отколкото да се пусна на автопилот и да напиша най-големите клишета точно по тази тема. Пък какво, даже и да ми пише 4 или 5 ще го оправя. Но тя ще разбере истинския ми начин на мислене. А ми се струва, че това е по-важното в случая.

Пък Дидо не може да брои. Надявам се да не ми се разсърди за невинната забележчица. Въобще нямаше да се усетя ако рождения ми ден не беше през юни и не си знаех, че преполовявам годината през декември. *омилостивяващо гуш*

сряда, ноември 12, 2008

Гениална съм ^^

Значи такова нещо като компютъра на Лени не бях виждала. Не че съм имала възможността да се задълбочавам в голям брой компютри, ама съм сигурно, че има съвсем малко дотолкова измъчени машинки на този свят. Отдавна трябваше да направя това, което направих. Да се заровя в Control Panel-а й, и да го прочистя едното хубаво. Това момиче не е чувало за ънинстал. Значи премахнала съм към 3 GB с разни глупости (7 версии Chicken Invaders, 6 Feeding Frenzy, 4 Cake Mania etc.) Ама когато целият ти хард диск е 18 GB си го пазиш да не се пълни. На нея и бяха останали 400 и нещо MB свободно място! И после - `Защо компютърът ми се зарежда по половин час?` (засичано е)
Както и да е. След моята намеса се рестартира за 10 минути. Кажете, че не съм гениална?
Цялата история се случи, защото утре ще носят бедното същество на поправка и исках да спестя някой и друг инфаркт на горките батковци дето ще им се налага да го оправят. Направо щяха да умрат като го видят. Спасила съм им живота, ще трябва да черпят. ;Р
Утре ще си напиша есето по литература. За Дон Кихот. Слава Богу, че ме бива да минавам от една идея към друга (сещам се за историята за краставицата...) та вече знам как ще превърна есето си `Моят Дон Кихот` в нещо от сорта на `Най-общи разсъждения върху въображението`
А това вече знам как да го напиша. Сериозно.

О и да...Искам сняг...И люляк. Знам, че двете са невъзможни едновременно, но това са единствените неща в природата, които могат да ме накарат да се усмихна във всеки даден момент. Искам сняг...
Продължавам да твърдя, че когато човек погледне към небето, когато вали сняг през нощта, вижда най-красивата гледка на света...

Господи...проверих в Уикипедия какво пише за люляка...
Purple lilacs symbolize first love and white lilacs youthful innocence.

Лудост направо...

Днеска имахме 3 часа. От които един - физическо и един - Етика. Мале, колко съм и насъбрала на г-жа `Забременях на вашата възраст`. Ще имаме контролно. Есе. Вероятно на тема щастието. А да я видиме как ще го оценява. Даже най-тоталните глупости да напишеш тя нищо не може да ти каже, защото това си е твоето мнение, пък все си мисля, че това е важното в този предмет. Но то аз това го мислех и за литературата, пък какво се оказа...
та както и да е. Бидейки психолог и класна на 11а тя се заинтересова защо Радо бил хвърлил бутилка по Петър. След няколко секунди схванах, че става дума за онова тъпо фешънче, дето като го видя ми иде да му откъсна тъпата яка, дето по цяло междучасие се занимава с нея пред огледалото. Плейбоя Пешо. Смях.
Пък се оказа, че бил и ЦСКА-р.
Та с две думи, евалата му правя на Радо. Да го беше и уцелил с оная бутилка щеше да е по-добре, но няма да съм твърде капризна, знам си, че наште момчета са много леви. Мне, всъщност не са. Е, две години поред `в` клас ги размазват на футболния турнир, но това нищо не означава. Мнеее...
Та това е. Май...ако се сетя нещо, до после.

На нова вълна съм...

Баси и странното. Lordi + In-Grid + ABBA.
Ето някаква такава смесица си въртя и си се чудя. Чета и препрочитам темите в Хекса за музиката, предразсъдъците и т.н. Сещам се и за войната `метъли с/у чалгари` във vbox-а. И всичко това ми е много странно. Ако някой заклет метъл разбере, че слушам In-Grid ще бъда обявена за позьорка, ще се твърди, че слушам Nightwish само за да се правя на интересна...Глупости, тотални.
Защо е толкова важен стилът на песента, ако тя е хубава?
Мамка му, аз си изпадам в едни състояния, в които си въртя песничките от филмите на Дисни. И сега какво, нямам право да слушам примерно Deep Purple ли?
Идиотщини.

Бтв, Lordi имат много радваща песничка - Evilyn. Текста няма нищо общо, но все пак я бива. Пък и открих нов начин за изписване на името ми. Пък и може да се каже, че идва от evil. Което си е радващо.
Смятам ПАК да си изтегля целия Rendez-Vous. Имаше време когато го знаех почти наизуст, което си е направо доказателства колко съм гениална, защото още не знаех френския.
ХаХ, сънувах как почвам курсовете по английски, дето наистина ще ги почна през Януари. И гадното е, че май ще се наложи да са съботно неделни. Което знаете ли какво означава? Всеки делничен ден да ставам в 6 и половина, а през уикенда - в 8. Сбогом, сън.
както и да е.
И целия Camino Palmero ще си изтегля. И него много го обичам. Всяка една песен, което си е странно.
И днеска съм на училище от 3. ^^
До посли.

вторник, ноември 11, 2008

Алелуя!

Без френски и математика до края на седмицата! И двете са болни!
Както цял ден повтарям, ако и тази по литература я нямаше, щастието ми щеше да е пълно. Днеска супер много ме издразни като написа абсолютно незаслужена двойка на Ели. Но пък като се замисля, тя кога не ме дразни, така че нищо ново.
Трябваше да отида по рано в даскало, защото класната помоли с двете Еми-та да говорим с малките дето са ни в стаята, да чистят. И се оказа, че първия и последните два часа са...свободни! Филип имаше доклад по История, тъй че онази не изпитва. Литераторката (това е забавно) ужким изпитва на Хамлет, но аз с него нямам проблеми, даже напротив.
И контролно по Физика. Като ви казвам, че НИЩО не разбирам...Ама къде с пищовче, къде по логика, написах разни глупости, пък да видим.
И внимание...Утре сме от третия час! А в петък от четвърти! Кой като нас просто...
Ето на това му казвам аз седмица...Оправи ми се настроението чак.
Наште момчета ме дразнят, но то напоследък...кой не ме дразни..
Иии, такамз.
С Мила ще имаме двойки по физика. Какъв е този дяволски предмет, просто не ми го побира главата. Съвсем нищо не разбирам. От цялото контролно разбрах само "водороден атом", а то е от химията. Виж, химията е друга история...
Но както и да е. даже контролно по Физика не може да ми развали настроението. Без френски и математика!!!
^^

пп: За малко да забравя... Поздравче с Pink Floyd - Another Brick in the Wall (music)

We don't need no education
We dont need no thought control
No dark sarcasm in the classroom
Teachers leave them kids alone
Hey! Teachers! Leave them kids alone!
All in all it's just another brick in the wall.
All in all you're just another brick in the wall.

понеделник, ноември 10, 2008

O Sancta Simplicita!

...или нещо подобно каза класната.
Всички ме дразнят.
Вчера с майка ми, баща ми и баба ми сме седнали да вечеряме. Те ядоха някаква противна риба, от която се умириса цялата къща освен моята стая, защото врата и беше прилежно затворена. Та седят си те и обсъждат приятелките ми сякаш аз въобще не съм там. После майка ми обясни на баба ми, колко тежко преживяваме преместването на Вики. Не знам защо, но от нея ми прозвуча толкова тривиално и глупаво, че направо ме заболя главата.
А баба ми...направо да не започвам. Държи се с мен сякаш съм детето, което никога не съм била. Не ми ли е било студено? Не съм ли била гладна? Не ми ли се била спало? Мамка му, на 16 съм, ако съм гладна ще си направя нещо, ако ми се спи ще си легна, ако ми е студено ЩЕ СИ ПУСНА ТЪПАТА ПЕЧКА!
И цяла нощ не можах да заспя. И тъй като бях будна - кашлях. Забележете: Не бях будна, защото кашлях, а кашлях, защото бях будна. А тя нали е в моята стая и се будеше и пак нещо ми говореше и ме разпитваше, дали да ми била дала еди-какво-си, как да съм била легнела и т.н.
Накрая не издържах, дигнах си одеялото и се преместих в хола. Към 5 сигурно съм заспала...
И се започна....в 8 - баба ми - "Ама ти заради мен ли си се преместила?"
в 9 - майка ми - "Защо си тук? Лошо ли ти е? Боли ли те нещо?"
в 10 - баща ми...същата история.
Абе, аз се опитвам да поспя малко, да ми се съберат ПОНЕ 5 часа сън, а те ме будят през час...И после, ама ти защо звучиш толкова омърлушена, да не ти е лошо. Не ми е лошо, СПИ МИ СЕ, защото не ме оставихте да се наспя!
И после имах 7 часа...фантазия.
Хей...била съм на училище по-дълго, от колкото съм спала...ХеХ...

Вече не знам...

Дете ли съм, възрастна ли съм, или нещо неопределено по средата? На шестнайстия си рожден ден бях изпаднала едва ли не в депресия. Някъде дълбоко в подсъзнието ми това беше една от трите граници, които ти отнемат по малко от детинското и те доближават до това да си възрастен. Първата граница я преживях много тежко. Втората, прословутите `Сладки 16`, не бяха толкова трудни. Остава да видим какво ще стане като стана на 18...
Но вече усещам, че пораствам. Дали наистина е заради възрастта или заради нещо друго не знам. Може би просто си ми е дошло времето.
Но знам, че преди можех да гледам детски филмчета. Можех да хвана книга с приказки, когато нямам какво да чета. Вече не мога.
Преди няколко седмици Мая беше у нас със Лени...Каза, че не разбира как можем да седим толкова много на компютъра. Било скучно. Предполагам, че е, когато си на 6. После и прочетох приказка. 2 страници, голям шрифт, но докато го прочета умрях от скука.
Винаги е имало неща, за които съм се държала като възрастна или поне като по-голяма от връстниците си. А има неща, за които съм на акъла на Елена.
Та в момента не знам. както се пееше в една песен - "искам пак да съм дете". Наистина искам. Но няма начин. Не мисля, че изживях детството си пълноценно. Бях твърде послушна, твърде кротка. И май продължава да е така.
Но за какво ми е да изживея живота си пълноценно, като и без това ще умра?
Ъх...пуберски истории.

М/у другото още една песен се опитва да си намери място като `Почти-моя`. Ирина Флорин - Мога.
Почти-мои - 3.
Моята песен - още се търси.

неделя, ноември 09, 2008

Колко е забавен животът, когато си с Вики.

Имахме среща с нея и Мила на Плиска, от 3. Естествено Василева не може да бъде точна, това е отвъд нейните способности. Но да се появи в мазето ми, докато с баща ми слагаме зелето, в 1 без 20 ми дойде в повечко. Обядвахме и тръгнахме. Мила нещо ни се обиди и отказа да идва. Така и не разбрах какво точно стана.
И стана каквото стана, отидохме с Вики и двете и сестри в Студентски град, за някакъв турнир по дартс. За протокола - преди не се бях докосвала до подобно нещо. Но все пак не се представих твърде плачевно. Като Глори например. От 30 и няколко души тя има най-малко точки. Но да ви кажа май така е по-добре, от колкото да се някъде в неопределената среда.
Вики е невъзможно странно същество. Как за 7 часа направи така, че да забравя цял месец, през който не сме се виждали, просто не ми го побира ума.
И сега ми липсва повече от всякога. Беше толкова страхотно, когато беше в нашия клас...А сега какво....при някакви пропаднали наркоманчета е.
Цял ден ми се оплаква от класа си и ме разпитва какво става в нашия клас.
Е...какво да се прави. Остава ни само да се опитваме да поддържаме връзка въпреки обстоятелствата, пък да видим дали ще успеем, че тя се изкара супер зает човек.
Казват, че осъзнаваш какво си имал чак когато го загубиш. Може би, но в този случай далеч не е така. Осъзнах какво невероятна приятелка съм намерила в лицето на Вики още от първия учебен ден. не че сме еднакви. О, не, даже напротив. Но просто....не знам и аз...
Изморена съм. Не физически, даже не и психически, а емоционално. Мисля за толкова много неща, а нищо не измислям. Оставям се на течението с някаква надежда, че то има поне посока... А всъщност не знам дали въобще искам да отида някъде. Май не искам.
И сега всички са решили, че искат са ме сватосват, начело с....майка ми. Всъщност....май само тя и Вики де... Както и да е.
Просто подметна как с някаква нейна приятелка са си говорили, че трябвало да ни запознаят със сина на въпросната приятелка, и как после нямало да могат да ни отлепят от компютрите. Луда история. Майчински глупости.
Писна ми вече...

събота, ноември 08, 2008

Хм..

Василева най-накрая се сети за моята скромна личност и ми звънна. Утре ще излизаме с нея и с Мила. Най-сетне. Айде, бива, бива, ама повече от месец да се затрие от лицето на Земята е просто неприемливо.
Бедната ми косичка бе най-брутално орязана с цял сантиметър. Аз съм в траур...
Всъщност май-сега е по-добре...не като дължина, просто и трябваше леко обновление.
А най-хубавата част беше, че на връщане от фризьорката с майка ми се набутахме в един магазин за дрехи. Искаше ми се да си харесам дънки, пък какво стана - уредих се с две полички. Чернички. Симпатични.
И съм напълняла. *депресир**комплексир*
Както и да е. сега трябва да се мъча да си изсуша косата и се страхувам, че може да ми се наложи да прибегна към употребата на сешоар. Колкото и да е вреден за косата, иначе няма да изсъхне до утре.
А, между другото вече знам какво искам. Да бях наследила цвета на косата на майка ми и цвета на очите на баща ми. Щях да съм чернокоса и синеока. Класика.
Ениуей, Елена ми е откраднала любимата черна жилетка. И настоявам да ми бъде върната! Бтв, полата и блузата ми дали още са у нея....Трябва да я питам. Ама нахално същество значи...
Аз ще се омитам.
До когато.

петък, ноември 07, 2008

Ако щете вярвайте...

Имам мускулна треска от кашляне. Супер ми е забавно как може да си получи. И се чудя дали не съм си натъртила едно ребро...Иначе не е логично да ме боли.
Не ми се мисли колко неща пропускам по математика. Само тя ме притеснява. Не че имам проблеми, но да отсъстваш толкова не е добре.
Френския не ми е никакъв проблем. Виж, в осми клас даже един ден беше нещо страшно ако пропуснеш. Но сега няма проблеми. Учим същите неща, които учихме миналите две години, пък и изглежда, че ще ги учим и следващите две години.
Осъзнах колко си обичкам Plant Tycoon. От толкова време не я бях отваряла горката игричка. Но сега си амбицирах, нали и без това съм си вкъщи. Намерих си едни таблици, около мен летят всякакви листчета със записки...Ако се амбицирах толкова и с ученето, щях да съм просто незаменима. Ама не. ;Р
Лека полека почвам да се зарибявам по Ocean Soul (пак) и мисля да си върна профила в Хекса дето си го бях направила с нея. Че този сегашния нещо не ме радва. Много е....зелен.
То това е идеята де, но каквото и да правя не мога да започна да харесвам зеленото. Никога не съм го харесвала.
Искам вече сняг. Спомням си миналата година, като се прибирахме с Марги от даскало по тъмно как си седях на спирката и гледах снежинките. Продължавам да твърдя, че това е най-красивата гледка на света.
И да ви се оплача. Антибиотикът ми е огромен. (май го споменах вече) Поне не гаден на вкус...всъщност няма вкус. Както и да е.
До когато ми дойде пак музата да пиша.

едит - Превъртях Plant Tycoon. И да, часът е 02:10 през нощта. (ангелче)
Е, не съм ли гениална?

четвъртък, ноември 06, 2008

Аман значи...

За една седмица ходих до поликлиниката три пъти. И най-сетне тази лекарка направи нещо. Иначе обикновена просто ми казва да продължавам с лекарствата, които майка ми ми дава, ама явно този път няма да мине така. Даде ми някакъв антибиотик, дето не ми е ясно как ще го пия. Тъпото хапче е огромно. И грозно. Пък с моя късмет ще има и гаден вкус.
скучая.
Исках да си изтегля някакъв филм, ама забравих кой. Ще си поизпразня компа, трябва да сваля няколко нещица на дискове.
До когато.

сряда, ноември 05, 2008

Ужким щях да съм на дакало, ама...

Събудих се с гадно главоболие, кашляща като побъркана. И сега планът е да се отиде само за контролното по История (въпреки че бих предпочела да го правя следващия път, след като съм питала всички за въпросите, както прави Румянка)
Усещам, че се променям. Бавно, но сигурно характера ми се променя. Започвам да дразня себе си и останалите. А не искам.
Просто вече се чувствам не-истинска, като маска. Да, пак се чувствам като маска. Цяло лято не ме бе налягало това чувство, което Хез бе успяла толкова добре да пресъздаде в едно стихотворение. А сега пак...

Нямам какво толкова да кажа по въпроса, освен да напиша въпросното стихотворение. Хез е гениален поет м/у другото.

Ранена - беше толкова ранена.
Не можеше да вярва вече в нищо.
И бягаше,оставена без избор
по своята протъркана арена.

Тя знаеше - че няма много време.
Един живот! Та колко е животът?
Но все едно, сега той бе залогът.
И тя се скри.От себе си.От него.

Не беше вече тя, не бе и друга,
тя беше само тънка сива сянка.
И луташе се, нищо без да знае...
Живееше, а беше вече мъртва.

Загуби себе си в борбата да забрави;
ала остана само споменът за нея.
За капка истина в душата си крещеше;
ала душата си в неистини удави.

/в италик са любимите ми части/

вторник, ноември 04, 2008

Носталгия.

Бях при лекарката и се видях с Теди. Да, отдавна знаех, че сме при една и съща лекарка, още от времето, когато отивахме заедно за гадните мантута (ноу айдия дали се пише така), за морална подкрепа.
Но какъв е шанса да се разболеем по едно и също време и да отидем по едно и също време? Малък. Хем се е променила, хем си е същата. Супер странно ми беше. Набързо ми изклюкари за всички от стария клас. Мамка му, такава носталгия ме налегна.
Въпреки че с новия клас вече се разбираме, още не мога да им свикна. До колкото се познавам ще ги приема за моя клас чак когато се разделим.
И все пак...с голяма част от бившите ми съученици си познаваме от първи клас. Пък с Теди още от детската градина.
И просто ги усещам много близки. Да, даже тези с които не контактувах много-много. А новите...въпреки че сме в добри отношения (като цяло) и въпреки че сме заедно вече три години...просто има нещо...
Утре съм на даскало. И трябва да ставам рано за да уча и т.н.
Затова сега смятам да си лягам.

И пак съм започнала да мисля и анализирам твърде много. Прекалено много. И започвам да се чудя...
Ох, по дяволите...Всичко беше по-лесно в шести клас. А сега е някакво...объркано. Искам пак да съм на десет, мамка му...

Зачезнах нещо...

Бях (и се предполага, че още съм) болна. Оказа се, че петък ме е боляла главата, защото съм имала температура. Ама кой да се сети. Аз си мислех, че е от притеснение заради контролното по математика, въпреки че не се притеснявах. И с въпросната температура съм се занесла чак до Събуей шопа. Ама както и да е.
Виж, когато в събота се събудих със същото главоболие се позамислих мъничко. И си премерих температурата. Явно не съм го направила като хората, защото ужким беше 36.3, а вечерта, когато майка ми ме накара пак да я премеря, - бам! 37.9
И кашлям като побъркана. Както казах на Мила скоро ще си разраня гърлото и ще почна да изкашлям кръв. Но аз обичам да хиперболизирам.
Всъщност днеска трябваше да съм на училище, но вчера изпуснах лекарката, защото майка ми и баща ми успяха едновременно да се объркат дали е сутринта или следобед. Та днеска ще ходя, ще си почина още малко от училището и от утре - на контролното по история. Идеално.
Намерих се много симпатична песничка и сега си я въртя нон-стоп.
http://www.youtube.com/watch?v=bmtmwMiaDZM - Поздравче.
Отивам да си пия хапчетата, а после се настанявам пред телевизора, че ми беше заявено, че трябва да лежа.
Чао, чао. *гуш*