Глупачка.

За какво ме беше пак да го чета? Да проверя дали не съм загубила способността си да плача? Всъщност, през последния месец наистина се притесних за нея. Е, оказа се, че още го мога. Явно още съм човек. И ако вярваме, че болката ни показва, че сме живи, вчера за първи път от около месец отново се почувствах жива. Истински жива.
Мога да се закълна, че имам някакво слабо раздвоение на личността. Самата аз съм съставена от няколко части, които даже май имат различни имена. Но са все мен. Мислех, че една от тях е умряла. Оказа се, че не е. Още е тук, чака, надява се, но скоро ще разбере, че няма смисъл. И тогава пак ще изчезне, този път може би завинаги.
Мога да продължавам този объркан ход на мисли, които никой не може да разбере до утре. А вчера ме болеше. Всеки път, когато се потопявах в спомените усещах силна, едва ли не физическа болка. Цялото ми тяло потръпваше, сякаш да се отърси от всички усещания, аромати...
Но да минем към по-тривиалните неща.

Майка ми продължава да иска да ме сватоса. Особено днеска ме издразни. "То той синът на моята приятелка има рожден ден и аз предадох много поздрави и от теб." За Бога, аз не го познавам!
Класната ни даде изненадващо контролно.
Иначе денят беше скучен. Мила пак я нямаше.
И така.

Не мога даже да си се наплача на спокойствие, защото майка ми пак е решила да спи в моята стая.

Ключови думи за `мен`: нощ, сняг, люляк, ябълки, море.
Представете си го само...
През нощта край брега на морета, вълните шепнат, всичко е в сняг (въпреки че там почти никога не вали), но въпреки това люляците са цъфнали, а дърветата са целите отрупани с узрели, червени ябълки.
Ако трябва да се представя като пейзаж...това съм аз.
Странна идея, знам, не ме питайте...всъщност си я бива, мога да си опитам да пусна подобна тема в Хекса.
(: