четвъртък, юни 24, 2010

Are we Evil? - Yes, we are! [22ри и 23ти юни 2010]

Имаше няколко момента, през които водих спор със себе си, дали е по-добре да опиша преживяното през тези два дена или не. Дали споменът е достатъчен. Но после разбрах, че това да го напиша, не омаловажава самия спомен. Даже напротив.

Първо няма как да не отбележа, че 22ри юни беше, преди всичко останало, и 18тият ми рожден ден. Следователно добавяме още няколко грама емоция отгоре с всичките пожелания, подаръците и цялостната еуфория от това, че съм пълнолетна, че съм придружител на Мила и Викс за концерта, че теоретически погледнато мога да се прибера в 2 сутринта без да се притеснявам поне от глоби, че мога да купувам бира на непълнолетни /понеже аз самата на себе си едва ли ще си купя, не съм голяма почитателка на бирата/ и така нататък.

Първо отидох на училище, където целия клас ми честити и ме нагушка и бях много щастлива. Виж, че за това допринасят фейсбук и скайп ми е пределно ясно, но пък хей, и аз не им помня на всички рождения ден, камо ли пък да мога да направя връзка, че това е съответния ден. Та, това няма никакво значение, важни са хипер хубавите пожелания, които получих. ^^

Само ще спомена, че след като часовете свършиха се преобличах, после с Мила тичахме към стадиона. Оттук започва наистина забавното. Взехме си гривните, от които бях малко разочарована. Представях си нещо гумено, на което да пише Sonisphere, Sofia Rocks  и датите. Ноо това са дреболии.
Намерихме се с Викс и Нати, после се видяхме с Мимс и Лийн и накрая отидохме да си търсим входа.
А кого НЕ видяхме докато си търсихме входа. То не беше Хрис, то не беше Мо, едни от `а` клас, Лия, Пепи... същински ужас.
Та накрая се оказа, че нашето КПП е през една гадна пътечка. xD Някак си стигнахме дотам, някак си намерихме придружител за Викс, което се оказа напълно ненужно, защото декларациите, който аз с такава гордост пишех, даже не ги погледнаха.
Да не говорим, че не ми поискаха лична карта! Което ме възмути!
Но както и да е, след малко мотаене се понесохме към самия вход, качихме се най-отгоре, харесахме си ъгъл и седнахме на съответните места.

Всъщност, няма да говоря за самите групи и изпълненията им. Малко ли описния, коментари, сетлистове, снимки и клипчета има из нета. Само ще кажа, че беше адско, убийствено, страхотно, невероятно. Не съм си и представяла такова нещо. Виках, крещях, скачах като луда.
После почти не си спомням спринта към Лени, сам отделните моменти, когато се спъвах в разни камъни, скрити в тревата.

Някак си съм успяла да заспя. А на следващия ден пак бях на училище. Мадам даже ме изпита на книга и аз си казах всичко без поседната дума, но не знам колко ми е писала. После с Мила ходихме до тях за дъждобрани и слава Богу. Иначе щяхме да умрем от студ.
Пак не ми искаха лична карта. Но този пък за Викс не сме търсили придружител, аз написах и трите декларации.
Та, както и да е. Само ще кажа, че българската група по ми хареса от тази от първия ден. Но както и да е, концерта имаше същия заряд като първия. Всъщност, различен заряд, но също така силен. Само дето беше студено, но вече на Рамщайн това не ме интересуваше особено. Сигурно е бил огъня. Или подскачането. Не знам.
И този концерт няма смисъл да описвам. Само ще кажа, защото съм много горда, че вече на втория ден толкова се продрах, че докарах почти метълкорско звучене, доколкото такова може да излезе от момиче. xD

Прибирането беше, как да кажа... екстремно.

Но тези два дена бяха наистина невероятни. Усещането е неповторимо и не бих се нагърбила със задачата да го описвам. Невъзможно е.

вторник, юни 22, 2010

О, боже, мой.

Не мога да повярвам.

събота, юни 19, 2010

Едно клише.

Преди ъм.... 3-4 дена осъзнах, че след 3-4 дена /в момента на осъзнаването бяха седем/ ще стана на 18.
Фтв?!
Всъщност, първо осъзнах, че феста е след 7 дена и чак тогава направих връзката, че:
1/ Феста е след 7 дена.
2/ Феста е на рождения ми ден.

От 1/ и 2/ => Рожденият ми ден е след 7 дена!

а вече са доста по-малко. Всмисъл, не знам дали да броя днеска и самият ми рожден ден, но горе долу се получава - броим днес, утре, понеделник и .... Омг, рожден ден!
Това прави 3 дена. 3 ШИБАНИ ДЕНА!

А помня сякаш беше вчера, как бях на 13 и избирах фенфикшъни с главни героини най-много на 16, защото 18годишните ми се струваха твърде големи. Ужас..

И ноктите ми пречат да пиша. Нъ-нъ...

И имам да уча много. Много. Всъщност, има цели два предмета, по които съм застрашена от петица за годината. И мечтата ми за диплома 6.00 отиде по дяволите.
Може пък да отида на повишителни... Не знам...
Иска диплома 6,00. *плаче с глас*

Ениуей.

Пък Мила ми праща възмутителни песнички.

четвъртък, юни 10, 2010

Moments of Peace...

Просто давах next в Уинампа, докато не намеря песен, която да ме спре и да сложа като загалвие.

Липсва ми да пиша тук.
Не говоря за дълги критики или напълно случайни кратки постове, съдържащи изброени факти от деня/седмицата/месеца.
За Бога, даже не съм се оплаквала от контролни, класни и курсове, а има защо да го правя.

Понякога за миг се виждам през очите на другите и започвам да си мисля, че ако не бях себе си, а някой друг, нямаше да съм си приятелка или пък даже да се харесвам. о.О
Имам си недостатъци, като всеки човек, но мисля, че най-големият ми недостатък е, че мисля твърде много.
Някоя съученичка ми прави комплимент, аз обмислям много внимателно как точно да и` благодаря. И не говоря само за думите, които ще изрека. Опитвам се да контролирам и интонация и лицеви изражения и всичко. Просто в един момент цялата ми концентрация пада върху това - да изразя точно това, което искам.
Внимание - искам.

Това ми напомня на осми клас, когато се опитвах да стана приятелка на всички и търсех начини да извъртя всеки спор така, че да излезе, че съм съгласна и с двете страни. А накрая всички се обърнаха срещу мен.
Разбира се, от тогава доста се промених, но може би точно тази част от мен си е останала същата.

Просто мисля твърде много. А това ми изглежда и звучи фалшиво. По дяволите, чувствам го фалшиво. Чувствам се фалшива. Започвам да се замислям кога реакциите ми са искрени и спонтанни и дали въобще някога са...

Също така, усещането за балон около мен още го има. Сякаш хората ги е страх да се доближат, както физически, така и психически. Може би всъщност аз ги отблъсквам по някакъв начин. Пращам някакви сигнали от типа на `стойте надалеч`. Но пък във филмите и фенфикшъните винаги, винаги има поне едно момче, което иска да с едоближи до това момиче.

Дали пък не се опитвам да се превърна в това момиче, с подсъзнателната надежда, че и за мен ще се появи това момче? Дали всъщност не ми е толкова трудно да намеря себе си, защото се правя на повече от един от тези стереотипи, на които съм се начела?
Момчето си пада по мъжкараната, тихото момиче, мистериозното момиче, феминистката, романтичката, циничката, тази която псува често, тази която не псува...
Не мога да съм всички тях едновременно. А понякога сякаш се опитвам. А аз не искам! Не искам да бъда никоя, освен себе си.

Не искам да се преструвам, не искам да се крия, не искам да се променям. Искам само да имам смелостта да бъда себе си, щом разбера кой е това веднъж завинаги.

Звуча като поредната `тооооолкова объркана` тийнейджърка, нали?
Предполагам, че да, но все пак това, че дадена емоция е характерна за дадена възраст, прави ли я по-малко емоция? А ако не бях на 17, а на 27, и имах същите усещания, абсолютно същите, дали нямаше да ги приемат по-различно, само защото се предполага, че съм се измъкнала от въпросната възрастова група? Или просто щяха да намерят друг възрастова група, на която да ги припишат. Или да твърдят, че това вече са друууги усещания. Това са усещанията на 30те. После идват усещанията на 40те. После на 50те, на критическата...

Та, емоциите, които имаме по време на пубертета, не продължават ли до края на живота ни? Защото ако е така, то това ги прави просто човешки емоции. Не пубертетски, тийнейджърски или каквито и да са. Просто емоции.

Откъде знаеш, че искаш да имаш нещо, което никога не си имал?
Откъде знаеш, от какво се нуждаеш?

Много често започнах да сънувам, че пуша. Даже докато писах това пропуснах частта със сънуването. Какво нещо е подсъзнанието.

Как мога да сънувам, че пуша, като нито веднъж в живота си не съм дръпвала? Откъде знам какво е усещането, защо усещам цигарата толкова на място между пръстите си? А даже пътите, когато съм държала цигара се броят на пръсти. Тафтология - пръсти, усещане.

Мога да продължа в същата посока на мисли до утре, но все пак ми се спи, а трябва да ставам рано...
/игнорирайте потенциални печатни грешки, не пиша в Мозилата, дето е умно и ми ги подчертава. обърках `умно`, но после като го прочетох реших да го оставя./