четвъртък, юни 10, 2010

Moments of Peace...

Просто давах next в Уинампа, докато не намеря песен, която да ме спре и да сложа като загалвие.

Липсва ми да пиша тук.
Не говоря за дълги критики или напълно случайни кратки постове, съдържащи изброени факти от деня/седмицата/месеца.
За Бога, даже не съм се оплаквала от контролни, класни и курсове, а има защо да го правя.

Понякога за миг се виждам през очите на другите и започвам да си мисля, че ако не бях себе си, а някой друг, нямаше да съм си приятелка или пък даже да се харесвам. о.О
Имам си недостатъци, като всеки човек, но мисля, че най-големият ми недостатък е, че мисля твърде много.
Някоя съученичка ми прави комплимент, аз обмислям много внимателно как точно да и` благодаря. И не говоря само за думите, които ще изрека. Опитвам се да контролирам и интонация и лицеви изражения и всичко. Просто в един момент цялата ми концентрация пада върху това - да изразя точно това, което искам.
Внимание - искам.

Това ми напомня на осми клас, когато се опитвах да стана приятелка на всички и търсех начини да извъртя всеки спор така, че да излезе, че съм съгласна и с двете страни. А накрая всички се обърнаха срещу мен.
Разбира се, от тогава доста се промених, но може би точно тази част от мен си е останала същата.

Просто мисля твърде много. А това ми изглежда и звучи фалшиво. По дяволите, чувствам го фалшиво. Чувствам се фалшива. Започвам да се замислям кога реакциите ми са искрени и спонтанни и дали въобще някога са...

Също така, усещането за балон около мен още го има. Сякаш хората ги е страх да се доближат, както физически, така и психически. Може би всъщност аз ги отблъсквам по някакъв начин. Пращам някакви сигнали от типа на `стойте надалеч`. Но пък във филмите и фенфикшъните винаги, винаги има поне едно момче, което иска да с едоближи до това момиче.

Дали пък не се опитвам да се превърна в това момиче, с подсъзнателната надежда, че и за мен ще се появи това момче? Дали всъщност не ми е толкова трудно да намеря себе си, защото се правя на повече от един от тези стереотипи, на които съм се начела?
Момчето си пада по мъжкараната, тихото момиче, мистериозното момиче, феминистката, романтичката, циничката, тази която псува често, тази която не псува...
Не мога да съм всички тях едновременно. А понякога сякаш се опитвам. А аз не искам! Не искам да бъда никоя, освен себе си.

Не искам да се преструвам, не искам да се крия, не искам да се променям. Искам само да имам смелостта да бъда себе си, щом разбера кой е това веднъж завинаги.

Звуча като поредната `тооооолкова объркана` тийнейджърка, нали?
Предполагам, че да, но все пак това, че дадена емоция е характерна за дадена възраст, прави ли я по-малко емоция? А ако не бях на 17, а на 27, и имах същите усещания, абсолютно същите, дали нямаше да ги приемат по-различно, само защото се предполага, че съм се измъкнала от въпросната възрастова група? Или просто щяха да намерят друг възрастова група, на която да ги припишат. Или да твърдят, че това вече са друууги усещания. Това са усещанията на 30те. После идват усещанията на 40те. После на 50те, на критическата...

Та, емоциите, които имаме по време на пубертета, не продължават ли до края на живота ни? Защото ако е така, то това ги прави просто човешки емоции. Не пубертетски, тийнейджърски или каквито и да са. Просто емоции.

Откъде знаеш, че искаш да имаш нещо, което никога не си имал?
Откъде знаеш, от какво се нуждаеш?

Много често започнах да сънувам, че пуша. Даже докато писах това пропуснах частта със сънуването. Какво нещо е подсъзнанието.

Как мога да сънувам, че пуша, като нито веднъж в живота си не съм дръпвала? Откъде знам какво е усещането, защо усещам цигарата толкова на място между пръстите си? А даже пътите, когато съм държала цигара се броят на пръсти. Тафтология - пръсти, усещане.

Мога да продължа в същата посока на мисли до утре, но все пак ми се спи, а трябва да ставам рано...
/игнорирайте потенциални печатни грешки, не пиша в Мозилата, дето е умно и ми ги подчертава. обърках `умно`, но после като го прочетох реших да го оставя./

Няма коментари: