Are we Evil? - Yes, we are! [22ри и 23ти юни 2010]

Имаше няколко момента, през които водих спор със себе си, дали е по-добре да опиша преживяното през тези два дена или не. Дали споменът е достатъчен. Но после разбрах, че това да го напиша, не омаловажава самия спомен. Даже напротив.

Първо няма как да не отбележа, че 22ри юни беше, преди всичко останало, и 18тият ми рожден ден. Следователно добавяме още няколко грама емоция отгоре с всичките пожелания, подаръците и цялостната еуфория от това, че съм пълнолетна, че съм придружител на Мила и Викс за концерта, че теоретически погледнато мога да се прибера в 2 сутринта без да се притеснявам поне от глоби, че мога да купувам бира на непълнолетни /понеже аз самата на себе си едва ли ще си купя, не съм голяма почитателка на бирата/ и така нататък.

Първо отидох на училище, където целия клас ми честити и ме нагушка и бях много щастлива. Виж, че за това допринасят фейсбук и скайп ми е пределно ясно, но пък хей, и аз не им помня на всички рождения ден, камо ли пък да мога да направя връзка, че това е съответния ден. Та, това няма никакво значение, важни са хипер хубавите пожелания, които получих. ^^

Само ще спомена, че след като часовете свършиха се преобличах, после с Мила тичахме към стадиона. Оттук започва наистина забавното. Взехме си гривните, от които бях малко разочарована. Представях си нещо гумено, на което да пише Sonisphere, Sofia Rocks  и датите. Ноо това са дреболии.
Намерихме се с Викс и Нати, после се видяхме с Мимс и Лийн и накрая отидохме да си търсим входа.
А кого НЕ видяхме докато си търсихме входа. То не беше Хрис, то не беше Мо, едни от `а` клас, Лия, Пепи... същински ужас.
Та накрая се оказа, че нашето КПП е през една гадна пътечка. xD Някак си стигнахме дотам, някак си намерихме придружител за Викс, което се оказа напълно ненужно, защото декларациите, който аз с такава гордост пишех, даже не ги погледнаха.
Да не говорим, че не ми поискаха лична карта! Което ме възмути!
Но както и да е, след малко мотаене се понесохме към самия вход, качихме се най-отгоре, харесахме си ъгъл и седнахме на съответните места.

Всъщност, няма да говоря за самите групи и изпълненията им. Малко ли описния, коментари, сетлистове, снимки и клипчета има из нета. Само ще кажа, че беше адско, убийствено, страхотно, невероятно. Не съм си и представяла такова нещо. Виках, крещях, скачах като луда.
После почти не си спомням спринта към Лени, сам отделните моменти, когато се спъвах в разни камъни, скрити в тревата.

Някак си съм успяла да заспя. А на следващия ден пак бях на училище. Мадам даже ме изпита на книга и аз си казах всичко без поседната дума, но не знам колко ми е писала. После с Мила ходихме до тях за дъждобрани и слава Богу. Иначе щяхме да умрем от студ.
Пак не ми искаха лична карта. Но този пък за Викс не сме търсили придружител, аз написах и трите декларации.
Та, както и да е. Само ще кажа, че българската група по ми хареса от тази от първия ден. Но както и да е, концерта имаше същия заряд като първия. Всъщност, различен заряд, но също така силен. Само дето беше студено, но вече на Рамщайн това не ме интересуваше особено. Сигурно е бил огъня. Или подскачането. Не знам.
И този концерт няма смисъл да описвам. Само ще кажа, защото съм много горда, че вече на втория ден толкова се продрах, че докарах почти метълкорско звучене, доколкото такова може да излезе от момиче. xD

Прибирането беше, как да кажа... екстремно.

Но тези два дена бяха наистина невероятни. Усещането е неповторимо и не бих се нагърбила със задачата да го описвам. Невъзможно е.