Стигнах в училище цяла.

Нито един счупен крайник. Даже лява ръка.
Целият град е в лед. А аз лед харесвам само при определени обстоятелства:
1. Да е дебел, гладък и изкуствено поддържан.
2. Да съм със зимни кънки.
Но някак стигнах до училище без да падна нито веднъж. Е, подхлъзнах се, но не успях да се просна. Което е странно, като се има предвид, че мога да падам и по напълно нехлъзгава и гладка повърхност.
Е, да не ви казвам с какви малки крачки стигнах от вкъщи до старото даскало. Нито колко странно ме гледаха всички там. Сигурно от 5 години не са виждали момиче над 12 без капка грим. Не ми е ясно защо боядисаната, надраскана кифла трябва да гледа мен странно, а не обратното. Е, имахме едно малко състезание от типа на "Кой ще издържи да гледа другия по-дълго" като и двете имахме поглед, който сякаш крещеше "You've got to be kidding me!"
Така де, моят пуловер сигурно и се е струвал като престъпление против всички модни тенденции, ама въобще не ми пукаше.
Не, не ме налегна носталгия. Въпреки че твърде бързо се почувствах у дома, та да приемем, че още не съм го преживяла това училище. Въпреки че сега вече напълно съзнавам, че просто не ми беше там мястото. Кифли и фешънчета. Почти всички.
Класната ме позна този път. Даже за името ми се сети. Биоложката също.
Направих каквото трябваше да направя и реших да се поразходя малко. Коридорите са по-малко отколкото ги помня. Стъпалата са по-ниски. Трябваше да ги взимам по две на крачка, иначе се спъвах.
Моят випуск се оказаха втора смяна, което е леко неприятно, защото, о изненада, аз също. Не че умирам да видя онези кифли, но имаше и приятни хора. Като Инчето например. С нея се знаем от детската.
Е, утре ще отида да си взема документчето, за което се случва цялата тази история. Но ще е по-раничко сутринта, така че още по-сигурно е, че няма да видя никой.
После отидох в новото си училище...Чак сега осъзнавам, че толкова бърза промяна на декора би трябвало да ми направи някакво впечатление, ама няма такова нещо. Най-интересното от целия ден беше, че господина по информатика ни остави да правим каквото си искаме. Защото видите ли, супер трудните програми, които правим на Паскал, ни бяха верни. И представете си, работеха! На всички! Трябва да ни сменят профила на класа от френски на информатика. Представете си, цялата група е успяла да направи програма за смятане на квадратни уравнения, която и без това е била написана на дъската... *ирония, ирония, ирония*
Ние сме гении.

Открих, че хронологията ми с Лени е много интересно четиво.
Мила пък няма нет. И е тръгнала на курсове по френски. Аз пък тръгвам на английски от Януари.
О и да, има една много интересна идея за посрещането на Нова Година, но още не е сигурна, затова ще замълча, да не я урочасам.
Един и половина е, ще лягам.