Ужким щях да съм на дакало, ама...

Събудих се с гадно главоболие, кашляща като побъркана. И сега планът е да се отиде само за контролното по История (въпреки че бих предпочела да го правя следващия път, след като съм питала всички за въпросите, както прави Румянка)
Усещам, че се променям. Бавно, но сигурно характера ми се променя. Започвам да дразня себе си и останалите. А не искам.
Просто вече се чувствам не-истинска, като маска. Да, пак се чувствам като маска. Цяло лято не ме бе налягало това чувство, което Хез бе успяла толкова добре да пресъздаде в едно стихотворение. А сега пак...

Нямам какво толкова да кажа по въпроса, освен да напиша въпросното стихотворение. Хез е гениален поет м/у другото.

Ранена - беше толкова ранена.
Не можеше да вярва вече в нищо.
И бягаше,оставена без избор
по своята протъркана арена.

Тя знаеше - че няма много време.
Един живот! Та колко е животът?
Но все едно, сега той бе залогът.
И тя се скри.От себе си.От него.

Не беше вече тя, не бе и друга,
тя беше само тънка сива сянка.
И луташе се, нищо без да знае...
Живееше, а беше вече мъртва.

Загуби себе си в борбата да забрави;
ала остана само споменът за нея.
За капка истина в душата си крещеше;
ала душата си в неистини удави.

/в италик са любимите ми части/