Pyromania.

Днеска докато се връщах от театъра осъзнах три неща:
1. Обичам нощта.
2. Обичам София.
3. Обичам The Calling.

За първото си знаех отдавна, ако трябва да бъда честна. Винаги съм си знаела, че съм нощна птица. Чувствам се спокойно през нощта. Сигурно заради тъмнината. И тишината. И спокойствието. През деня е твърде пренаселено, оглеждаш се, а навсякъде хора. Вървиш по улицата и не можеш да направиш 10 крачки с поглед, забит в земята, без да се блъснеш в някой. Мисля, че затова харесвам Sleeping Sun толкова много. Предава точно това спокойствие, което цари над света през нощта.
Второто е малко по-сложно. София е неприятен град, ако трябва да съм честна. Има твърде много хора, твърде много коли, твърде много от всичко. Вероятно я харесвам само защото си е моя, но истината е,че като цяло се чувствам у дома си в София. Друг въпрос е, че не я познавам. Ако щете вярвайте, но мога да се ориентирам само в моя квартал, в центъра, и на 500 метра от блока на баба ми в нейния квартал. И знам няколко маршрута между моя квартал и центъра. И това е. Можете да питате мила и тя ще ви каже, че съм много неориентирана. Мога да се загубя на всяка крачка. Но хубавото е, че все ми се струва, че ще мога и да се намеря след това, рано или късно.
Всъщност единствения град на този свят, в който не бих могла да се загубя даже и да искам, е Несебър. Сигурно защото е малък...но игнорирайте тази част. Познавам Несебър. Знам къде е всеки магазин, ресторант, хотел. И него си го обичкам. Много при това. Особено стария град, защото..новия си е нов. Но в стария има нещо...море отвсякъде, мостчето, улиците, къщите... Самия въздух, ако щете...Да обичам го този град, но това си го знам отдавна.
И The Calling. По едно време като бях на морета в един от дългите ни разговори с Лени, за които ми се караха доста, тя ме попита с коя песен я свързвам. Тогава отговорих `песничката от Приятели`. Просто защото се предполага, че това е върхът на песните за приятелството. Но после осъзнах, че даже и преди да ми се зададе този въпрос вече знаех... I'll stand by you на The Pretenders. Хубавото на тази песен е, че може да се приеме както за любовна, така и за приятелска. Е, аз още от първия път когато я чух я приех за приятелска. Та както си е нормално след това и аз я попитах с коя песен ме свързва. Отговорът беше много странен. Wherever you will go на The Calling и How Could You на Eamon. За първата разбирам. Имаше един период, в който бях направо влюбена в песента, групата, гласът на Алекс Банд и т.н. Всъщност още съм на мнение, че това е една от най-красивите песни на света. За втората поисках обяснение, защото даже аз съвсем я бях забравила. Било и направило много голямо впечатление как съм и описвала клипа. Който не е нищо особено. Но от мен да мине.
Та, говорех за The Calling. Днеска в автобуса си слушах песните на Найтуш, които не щеш ли взеха, че свършиха. И се оказа, че следваща папка е The Calling. Тъй като имаше един момент, в който много ги слушах, та ги бях преслушала, и си бях оставила само 4 песни. Изслушах ги и изпитах нуждата пак да си завъртя целия Camino Palmero. Да чуя отново Could It Be Any Harder, Things Don't Always Turn Out That Way...Трябва да си го сваля пак...С кой акъл го изтрих, не ми е ясно. Ама трябва и да се сетя. Това е сложното.


С кака си поговорихме. Не сме си говорили така...всъщност никога. Беше приятно. Каза ми нещо, което отдавна си знаех. Че съм различна. И че не разбирала откъде се е бил взел начинът ми на мислене. Да, признавам, че даже аз самата усещам, че е странен. Но съм си такава. Човек или трябва да ме приеме, или да спре да ми се пречка. Това е.

Пак съм на етапа с маските. Имаше един период, когато знаех точно коя съм, но той отмина.
Искам да дойде зимата вече...преходните сезони (есен и пролет) не ми се отразяват добре.
3 часа сутринта е. Лека нощ.
(прочетох си книжката, отивам да си търся нова)