вторник, октомври 13, 2009

A perfect concert, my best friend... (12.10.2009)

Честно казано, много късно усетих вълнението относно този концерт. Е, не че не се вълнувах, но до последния момент ми се струваше, че ще бъде след години. Освен това, първо имах твърде големи очаквания. После реших, че заради твърде големите си очаквания ще бъда твърде разочарована.
Е, нека ви кажа нещо. При Таря очакванията никога не са твърде големи.

Отидохме там 4 часа по-рано. Не, не се смейте, намирам го за напълно логично. Както и да е. Първо ядохме, после пихме, няма да ви казвам колко трудно намерихме пиенето. И продължаваха да не пускат и да не пускат.

И после...лека полека опашката започна да се стопява, имахме усещането, че сме сред първите влезли, провериха ни и т.н., но се забавихме, защото 15годишната Кали трябваше да пише декларация, че е придружител на 16годишната Мила. И когато стигнахме до залата вече имаше стабилно количество хора пред сцената.

Пробвахме с добро, пробвахме с лошо, пробвахме от три начални точки... нищо. Всеки път на едно и също място вече нямаше някъде да мръднем.
Накрая отидохме отдясно и си намерихме горе-долу прилични места. Обаче аз не бях доволна. Откакто знам за този концерт съм си втълпила, че ще съм на първи ред. Е, в края на краищата може да се каже, че и това е станало.
Както и да е. Става въпрос, че се разстроих. Ядосах се. Прищракна ми. Тръгнах по една пътека от празни пространства, през която не знам как минах. Но в един момент с Лени се оказахме на трети ред, което си беше доста добра оферта, като се има предвид къде бяхме преди. Докато вървяха подгряващите групи (Kings Of Modesty са много радващи) аз се сдухвах, мислех си как да се набутам по-напред, разплаквах се и си вдигах скандали с един простак зад мен, която като се оплаквах, че тези отпред са по-високи ми каза `Ми да си пораснала бе`
Както и да е. С Лени се установихме от двете страни на една готик кака и гледахме през пролуките на едни високи същества в началото. Това се оказа доста стратегическо място, защото:
1. Тези пред мен държаха знаме на Финландия и после Таря постоянно идваше в нашия край.
2... Тази част идва малко по-късно. След подгряващите групи, едно много сладко русо същественце донесе столче на подиума точно пред мен, който допреди това използваха за кийбордите. И после, когато заидваха музикантите на Таря... Там дойде Max Lilja. И носеше чело... е, това не е изненадващо, но...той седеше там, право срещу мен. Жива, дишаща частичка от Апокалиптика. В този момент Лени каза, че добре сме си намерили местата. 


И после Таря се появи. И пя. И свириха. И бяха песни, които обожавам... Тя изпя She is My Sin. I walk alone. И... още много песни. Изпя Nemo. Имаше прекрасно соло на барабаните, тъкмо се бях изплашила, че тази година няма да има. 
А преди I walk alone имаше една мъничка част само чело. При което, аз по прнцип седях на пръсти и се държах за оградата между двете момчета пред мен. Но на тази част не знам защо се бях пуснала. И изведнъж политам назад. Добре, че един зад мен ме хвана да не падна. Ще ми е забавно да видя клипчето, което снимах в този момент как е станало. 


После имаше My Little Pheonix, Lost Northern Star, Minor Heaven, Tired of Being Alone, ... На Оазис мисля, че беше, когато имаше едни звездички отзад и Лени си помисли, че ще почне Sleeping Sun. Но аз и казах, че няма начин - така де, би било невъзможно да чуя тази песен на живо, такива неща не ми се случват. 


После и Poison. Наистина съжалявам, но не ме бива със запомнянето на реда на нещата и не знам кое след кое беше. И тогава Таря обяви, че ще изпее последната си песен. Знаех, че няма да е наистина последна, все пак щяхме да я извикаме на бис. И изпя Sing for me. После се кланяха, аз крещях като луда, особено на Макс и на китариста и на Майк...


После изчезнаха. Ние обаче бяхме подготвени. Започнахме да викаме `We want more`. Никаква реакция. Започнахме за скандираме името и`. Никаква реакция. Започнахме да се притесняваме... 
И тогава охраната помоли за пътечка. И за кръгче. Някка си ги направихме и някак си с Лени успяхме да се набутаме най-напред. Музикантите минаха точно пред нас. Таря също. Започнаха да свирят, тя започна да пее, и всичко това на по-малко от два метра от мен и Лени. Тези отпред бяхме помолени да клекнем/седнем. Няколко пъти ставахме и сядахме и всеки път с Лени бяхме все по-близо и по-близо до нея. И като си помислих, че от това по-близо няма накъде....един от персонала ни попита дали искаме да се разменим с него.


Дали искаме ли!?


След тази размяна бяхме на метър от нея. Виждах очите и`. Даже ме погледна няколко пъти. Но, все пак с Лени я зяпахме като истерични глупачки, то е логично да ни хвърли някой и друг притеснен поглед. Шегувам се. 
Виждах косата и, всеки лилав кичур беше ясно очертан. Тя беше толкова истинска  и все пак толкова... нереална. Сякаш беше нещо, което си се опитвал да си представиш като реално, но не си могъл, затова си решил, че трябва да е нереално, но в края на краищата то се оказва толкова реално, че е нереално и толкова нереално, че е истинско. Уау...просто е вълшебна. Не Кралица на метъла. Императрица. Богиня.



Този с който се разменихме (мога да му построя паметник на този човек, сериозно) даже ни попита дали на това място ни е добре. Огромен паметник. Позлатен при това. 


После се изнизаха, и Таря и музикантите. Не, не успях да я докосна. Но сега това не ми изглежда толкова важно. Сякаш за да се уверя, че е истинска ли? Но аз се уверих, че е по-истинска отколкото съм си я представяла. Това преживяване беше повече от докосване, искам да кажа...седях до нея, тя свиреше и пееше, изпивах всяка нейна черта, всяко нейно движение с очи...нима това не е по-истинско от докосването?



(нисичка е, колкото мен някъде, или малко по-висока)


След като се върнаха на сцената и ние се върнахме пред оградата. Е, не баш пред нея, но пак на хубави места. После беше Deep Silent Complete. Някъде по средата ми свърши паметта на камерата  си казах, че все ще се намери кой да снима и да качва. Сега поне можех да подскачам и да се радвам на максимум. 


Някъде по това време май беше и Die Alive. Аз скачах, те свиреха, толкова скачах, че китариста даже ме видя и ми се ухили. Аааааа! И аз започнах да скачам още повече. И виках. Не си усещам гърлото. Всъщност и врата. 


И накрая...накрая се случи нещо, което не вярвах, че ще се случи. Нещо което ме разплака и по този начин завърши концерта със сълзи, както и започна, но този път различни сълзи. 


Sleeping Sun. 


Нямам любима песен на Nightwish, както и няма любима песен по принцип, но тази песен е една от най-`моите`. Чувствам я супер близка и не ме интересува, ако и вие я чувствате така. Аз, както и вие, имам правото да си мисля, че никой друг не я усеща като мен. 
Просто толкова много летни вечери, когато не съм можела да заспя, съм излизала на балкона и съм я слушала. И това са моментите, в които се чувствам най-себе си. Когато всичките ми маски падат...или може би се сливат в едно - самата аз? 
Това няма значение. Важното е, че чух тази песен на живо. И беше невероятно. Не мога да го опиша с думи. Значи, щом съм се разплакала....


Но, като всички хубави неща и този концерт свърши. Но беше прекрасен. Невероятен. И Таря обеща, че ще дойде пак, а тя май си държи на обещанията. ^^


[01:30:26] - Kадифе. - каза: Китариста е китарист на Farmer Boys!!
[01:31:02] - Kадифе. - каза: Вокала на Farmer Boys пее във Hope vol. 2 на Апокалиптика!



Всички пътища водят до Апокалиптика. xD О, като говорим за тях, искам им концерт. И искам да знам кой ще е в Каварна тази година, защото съм твърдо решила да отида. И сега напук ще се окажат някакви гадни групи, нали се сещате. 


И искам [AMATORY]. Мисля, че целия ден, когато не говорех за концерта на Таря, говорех за един прекрасен хипотетичен, въображаем концерт на [AMATORY], който никога няма да се случи..Но пък хей, нищо не е невъзможно. Възможно е догодина на турнето за новия си албум, когато Таря дойде в София да изпее Фантома. Възможно е рано или късно да се съберат с Найтуиш. Възможно е [AMATORY] да дойдат в Българя... Или аз да отида в Русия.. 


Изтощена съм...наистина, по едно време бях тръгнала да припадам. Така че лека нощ, утре съм на училище и... да... животът става сив, скучен, гаден - какъвто беше и преди. Но този ден беше прекрасен. И ми остава нощта, преди сивотата. 


I wish for this night-time to last for a lifetime...

1 коментар:

Noonshine каза...

То беше... беше... беше..! И ние бяхме там!!!
И догодина пак! ^^