`Синдромът Волдеморт`

Винаги съм имала някакво болно желание за единственост и неповторимост. Като се замисля, може би се дължи на факта, че като бях малка родителите ми не ми обясниха, че не, не съм единствената родена на 22 юни, и не, не съм единствената Евелина на света. Та ми се наложи да разбера тези неща от само себе си. Рождения ден го осъзнах в детската градина, където се оказа, че едно момиче от друга група (мисля, че се казваше Снежана и, ако съм права, това ще е най-грандиозното доказателство за злопаметността ми.)  има рожден ден на същата дата. Не си спомням даден момент, в който разбрах за името, но все още държа да се обръща внимание, че моето се пише с `Е`, а не с `И`, като баба ми. Също така не давам никой да ми вика Ева, като леля ми Евелина. Явно факта, че всъщност съм кръстена на някого е твърде болезнен.
После се появи Адашка номер 1. Високо, слабо, русо, синеоко, умно, мило девойче в долния випуск. Бях бясна. Сериозно бясна.
После зацепих, че всъщност и в съседния клас имам Почти-Адашка, на която все пак също викат Еви. Това също беше невъзпитано.
А сега, като проверявах контролните на осми клас, открих Адашка номер 3, за която знам. Евелина Василена. Сериозно, каква е тази мания с двойни имена в техния клас? Както и да е. Та, нейното контролно беше почти перфектно, което всъщност не успя да ме засрами. Така де, аз почти никога не съм учила истински през живота си, най-малкото пък език, и пак съм сред отличниците, значи представете си какво щеше да стане ако учех. (щях да си възвърна титлата `зубърка` от началния курс`, но това е друга тема.
Мотая се аз из фейсбук и се втрещявам, отвращавам, депресирам и т.н. от това колко много адашки имам. Няма вече мания за единственост и неповторимост. Всъщност я има, но няма как да бъде осъществена. Мога да се прекръстя. Или пък не... Не е важно.