събота, януари 08, 2011

Жива съм.

Днес искам да поговоря за времето. И няма да ви обяснявам, че вънка е студено и слънчево, а че нямам време. Преди няколко дена Яна ме попита кога можем да се видим и аз й казах `никога`. Защото наистина нямам време. Нито воля да го употребявам като хората. Нито уча, нито пиша, нито чета, нито нищо. Не знам къде отива цялото това време. Пропилявам го. Не мога да повярвам, че всъщност ми се иска да съм първа смяна. Представяте ли си? Аз, първа смяна. Как ли пък не.
И не се чувствам жива. Последно се почувствах разбрана в тъмнина и цигарен дим. А хората се променят. И това е. Коя съм аз да ги спирам?

О, забравих. Имам идея за разказ/повест. Едва ли някога ще го напиша.

2 коментара:

Анонимен каза...

Здрасти. При мен е същото. Поне има един Мъро, който ми звъни от време на време. Имам толкова да уча, че не знам откъде да започна и се изнервям.
Вероятно знаеш какво значи някой да има очаквания от теб, нали? Е, имам чувството, че майка ми очаква да се справя отлично с изпитите, а то хич не е толкоз лесно.
Миличка, дръж се, да мине първия срок и тогава... да се надяваме, че ще имаме повече стимул за живот :)

Evie. каза...

А моята майка, която цял живот ми обясняваше, че съм по-добра, по-умна и т.н. от останалите, започна да ми намеква, че няма да вляза в университета. И най-вече че `сама ще съм си виновна`.
*гуш*
Ще оцелеем, любов.