Писна ми вече...

Колкото пъти си реша и си кажа `Край` и...
Никога ли няма да има край?
Никога не казвай никога. Това го научих по трудния начин. А също и да внимавам какво си пожелавам. Или пък ще взема да си пожелавам с повече разяснения, за да не се получават обърквания.
Да, трябва да се конкретизира. Не стига `Искам да се влюбя`. О, не. Отсега нататък ще конкретизирам и място и време, пък ако ще и цвета на чорапите ми в дадения миг. А то в един миг ли става? Колко е един миг? Мисля, че питам за втори път откакто водя този блог...И се колебая между две неща...но май е второто... Защото беше толкова кратко, че даже не го помня.

Намерих си песничка. После още няколко песнички. Но тази една песничка се различава от останалите.

I can't see you, I can't hear you
Do you still exist?
I can't feel you, I can't touch you,
Do you exist?
The Phantom Agony
I can't taste you, I can't think of you,
Do we exist at all?

Така де...Съществуваме ли?
Мисля, следователно съществувам. Добре де, а като съществувам, това непременно ли означава, че живея.

Мотивът за разликата между съществуване и живот е доста клиширан и бих прибегнала към него само в някое есе за Славчева, че тя нали си пада по клишета...Но все пак, колкото и да е клиширан, е истински. По един такъв, необясним начин.
Разликата между съществуването и живота ли? Усмивките и сълзите. Евентуално. Вероятно.
А най-истинското нещо на света, може да те накара да се усмихваш през сълзи.


Както и да е. Спирам с живота и започвам със съществуването.

Имам нов компютър. Искам да кажа нов стар компютър. Но както и да е. Важното е, че евентуално няма да е чак в такава предсмъртна агония като бебчето ми. Бедното...
Имам 6 есета за утре, ама не ми се пише.
Имам всички думи от началото на годината + два сонета за понеделник, ама ще ги уча утре.

Back to life.
Седях си аз в банята, беше си ми топличко и хубавичко и стигнах до едно заключение. Излязох от банята, най-невинно си седнах на компютъра и бедното ми заключение бе тотално потъпкано. А решението, което си мислех, че съм взела...даже няма смисъл да говоря за него. И тогава чух една песен. Знам коя е, по принцип съм и гледала текста, но не го слушах. Не и този път. И знаете ли, хареса ми. А преди не ми беше харесвала.

Музиката май е станала твърде важна част от живота ни, не мислите ли? Почти всичко може да се изрази в една песен. Но не и една буря. Песента може да опише нежния топъл дъжд, бурния вятър, мрачните и зловещи облаци, но не и всичко накуп. Или поне не съм открила такава песен. Но продължавам да търся, както продължавам да търся песента, която ме описва.

Майка ми не ми говори. Похвално. Ако ще да ми мълчи, все ми е тая. Не ме познава. Ама грам. Но то....кой ли ме познава?
Може би Лени... Ох, колко го обичам това дете...Беше страхотна в пиесата вчера, гордея се с теб! (hug)
И Мила...Не мога да си обясня защо имахме нужда от толкова време да се намерим в този клас, при все че сме толкова еднакви...а може би точно заради това. Но както и да е, не мога да си представя какво ще правя, ако се премести и ме остави сама в класа...Или поне не искам да си го представям. И теб си те обичам и съжалявам, че съм такава и че понякога ти лазя по нервите...
И Дидо....и теб те обичам. Всъщност...както и да е.
И може би Бисерчето...просто защото е уникален човек, същински бисер сред мъниста...И има невероятна интуиция за всичко, както и таланта да кара всичко да изглежда по-нереално и приказно... *гуш*

И знам, че никой няма да пречете това, освен може би Лени (или пък не само тя ;Р)... и все пак.
И все пак...