Burn.

Определено се обърквам вече. Времето...Времето минава неусетно, нали? Вече минава по-неусетно. Замислям се все по-рядко, издържам по-дълго. Сънувам други неща.
Нима беше толкова лесно? Всъщност, част от мене винаги си мислеше (или се надяваше) да бъде точно толкова лесно. Онзи въпрос....и отговора ми... Казах си, какво пък, ще ми е сдухано един-два месеца и ще започне да ми минава. Май посбърках с месеците, но може и да съм се оказала права. Дали наистина е започнало да ми минава?
Странно ми е, объркано. Сякаш рационалната и емоционалната ми половинка са си разменили местата. Сега рационалната иска едно, в името на една идея, а емоционалната отказа, сякаш напук. Всъщност още не е отказала напълно. Вкопчена е в един спомен, една мечта, едни сънища...все нереални неща. А може би вече наистина ми е време да започна да обръщам внимание на реалните неща? Но...кое е реално? Това, което искаш, но не можеш да искаш? Това, което вече не искаш толкова много, защото знаеш, че не можеш да имаш? Това, което е било, но вече не е? Или това което е, което даже не занеш какво е, нито дали изобщо съществува?
Както казах, объркано.

Бисер на даскалката по литература. : `Дори сълзите са знак, че животът е жив, а не загинал.`

Ако се опитаме да игнорираме противната тавтология и начина на изразяване като цяло, има някакъв смисъл. Всъщност, едно 16-17 годишно момиче в един форум ми го беше казала в пъти по-красиво. Но това беше отдавна.


Може би са прави. Може би съм била права. Може би любовта наистина е просто химическа реакция в мозъка, продължаваща само около година. Или така ми е по-спокойно.
Както и да е. Така или иначе няма значение.
Защо ли?
Защото както казах ми писна да живея в мечти, спомени и сънища. Камо ли в спомени за мечти. Не мисля, че има нещо по-далечно и нереално от това.
А може би това го прави красиво, но и това няма значение.


И да...толкова време се опитвах да открия песен, която да изрази с текста си всички емоции, които исках да изразя, но накрая се оказа, че тази песен няма текст. Знаете колко държа на текста, нали? Apocalyptica ме научиха да разбирам песента и без него.

Apocalyptica - Burn.

Сякаш...не мога да ви го опиша... песента говори...направо разказва. И едва ли има друг човек, който може да я разбере по абсолютно същия начин, като мен. Но това си я прави моя. Не че някой друг не може да я усеща като своя, но знам, че няма да е по същия начин.
Мразя да ми крадат песните. Ревнива съм откъм песни. Странно, знам, но си представете, някоя песен, която винаги е заемала специално място в сърцето ви и изведнъж...виждате я на нечии мууд, при това свързана с нещо абсолютно различно и тяхно си. Неприятно е, меко казано. Но...не можеш да си запазиш някоя песен. Въпреки че за някои хора...имам много ясно изразено разбиране за `моя песен` и `твоя песен`.
Например, никога не бих си позволила да почувствам Listen to your heart, защото просто нямам право. Затова пък знам, че Лени никога няма да свързва Wherever you will go, с каквото и да е, освен с мисълта, че това е `моя песен`. И това е някак успокоително.

И да...Все още. Но вече `засега`. Евентуално. Очевидно не мога да обичам спомен от мечта. Или всъщност мога. Но самата тази любов ще е един спомен-мечта, една носталгия за нещо, което никога не е било. Чувството да ти липсва нещо, което никога не си имал. Завинаги. Никога...безсмислени понятия.
А дали всичко това е истинско...зависи какво приемате като истинско. Мисля, че за мен е достатъчно истинско. И все пак, лека полека се завръщам към рационалното, леко цинично момиче отпреди 9 месеца. И тя ми казва, да, истинско, но трябва да се откажеш от него. В името на оцеляването. Следваща страница.
А онази, другата... Тя избледнява. Не умира, но изчезва, като мъгла. И само един човек може да я върне. А може би не трябва. Тя е по-жива от мен, а когато си по-жива, боли повече.