сряда, юли 01, 2009

Ах, клишетата...

Добре де, бъди си непукистка. Бъди мечтателка, бъди безнадеждна романтичка. Но никога не парадирай с това. Кара те да изглеждаш като позьорка.

Живеем в гаден свят. Има два, може би три типа хора.

Тип номер едно:
Обикновените. Да, тези във форумите дето има хиляди, хиляди потребители, които пишат мнения по 2-3 изречения, имат много безсмислени, розови, блещукащи картинки по профилите си. Тези, които можеш да намериш в големи количества във форуми като тийн проблем и всякакви производни. Те не заслужават по-нататъшното ни обсъждане. Голям процент, компенсират липсата на душевно качество с количеството си.

Тип номер две:
Сега става малко по-сложно. Хората от този тип не са точно обикновени, всъщност те са необикновени, но не го осъзнават достатъчно добре. Или просто не вярват, че са достатъчно необикновени и имат нужда да се правят на нещо, което не са, или са, но да прекаляват и да парадират.
Момиче, което не вярва в чуждото мнение се прави на тотална непукистка.
Момиче, което обича да мечтае, парадира с това постоянно.
Момиче, което вярва в любовта и се стреми към нея... Ами превръща това в главната черта на характера си.

Защото си мислят, че това ги прави уникални, прави ги нещо повече от `обикновените`.

А отчасти са лицемери. Те не вярват, че са необикновени, но се правят на по-необикновени от колкото са, защото не усещат, че тяхната собствена необикновеност е достатъчна.

И третия тип:
Тези, които прозират всичко това. Които са просто себе си, без да се преструват, без да се стремят към нищо, без да се насилват да открият някой талант, който да подчертае уникалността им. Те са това, което са и са доволни от себе си. Усещат се достатъчни. Нямат нужда да са нещо повече.

Към този тип се стремя. Почти съм там, всъщност. Времето, когато бях от първия тип, ако въобще някога съм била, беше твърде отдавна. Живях като втория тип твърде дълго. С цялата идея, че си мислех, че мога да пиша, за да имам поне един талант. Не знам кой ни е втълпил, че ако нямаш поне един талант, не си пълноценен. Ако не си артист, не си личност ли? Я вървете по дяволите.
Имам да се освободя от още малко лицемерие, от още някое и друго клише.. Клишетата са хубаво нещо, особено когато искаш да се самозалъжеш, както правят хората от тип номер 2. Но ми писват. Разбира се, понякога са истински, но...трябва ли да обгръщаме целия си живот с тях? Не мисля. Някое и друго клише от време на време добавя известна красота към живота. Префърцунена и изкуствена красота, но все пак.

Може би прекалявам с Дюн, въпреки че там не открих философия, която да има каквото и да е общо с това. Просто Лени и Мимс (тук е момента да и напиша цялото име за да покажа как се дистанцирам от нея, но не го знам) ми влязоха под кожата. Както и Лени с онези от Американския. онзи ден на поляната, с драмите. Модерно е да си депресиран, модерно е да си оптимист, по дяволите, не може ли просто да бъдем себе си?

Модерно е и да бъдеш различен...
Да, живеем в гадно време.

1 коментар:

Vesela каза...
Този коментар бе премахнат от администратор на блога.