`Отново сме заедно.`

Стряскащо подходящо късметче от капачка на Куинс като за първо голямо междучасие на ВИП масата от учебната година.

Не мисля да ви се оплаквам от входното по френски и така нататък. Ще имам цяла учебна година за подобни публикации.

Ще ви разкажа за петнайсти септември. Много интересен ден. Вече съм преживяла... 11 такива, но засега ще се спра на два от тях.

8ми клас. Думите не могат да опишат колко се притеснявах от това, че съм в нов клас. Да, в стария не ме забелязваха много-много, но пък никога не сме били в откровено лоши отношения, ако не броим Моника. Затова и толкова дълго време се опитвах да се харесам на всички в новия клас. Затова във всеки спор избирах да кажа, че и двамата имат право. Но това е друга история. Говорим за най-първия ден.
Влязох в училище и намерих стаята. Май беше лесно. Но там бяха малките с родителите си. И за момент се почувствах много уплашена. Какво да правя, къде да отида? И точно тогава едно момиче на моята възраст отиде до вратата, погледна вътре и отново тръгна обратно по коридора. Е, преодолях срамежливостта си и я заговорих и се оказа, че не само че сме в един клас, но и вече познава майка ми и даже е чула за мен от нея. Моята се заговорила с нейната пред училище.
Това момиче беше Вики. Благодарения на нея първия учебен ден мина що годе гладко и началото на годината беше прилично. Благодарение на нея най-гадните месеци бяха поносими, а ако не бяха те с Мила не знам как щях да преживея целите осми и девети клас.
Не можете да си представите що за човек е тя, ако не я познавате. Тя е шматка. Тя е непукист. Тя е... много добър приятел...

15,9,2008 - Един от най-ужасните дни в живота ми и определено най-ужасния Първи учебен ден. 
Там сме с Мила. Вики естествено я няма, но това не ни изненадва. Така де, в нейн стил е да си спести такова нещо като първия учебен ден. И аз бих го правила ако не бях с промит мозък.
В класната стая сме. Класната влиза. Започва да говори. И казва следното:
`Както сигурно знаете` - многозначителен поглед към мен и Мила - `Виктория В. вече няма да е в нашия клас, преместила се е.`

Е, не знаехме.
Колкото и да обичам Мила, а аз я обичам много, много, много...ние си бяхме Трио. Ходехме по коридора една до друга. Бяхме три. Три. Но вече щяхме да сме само две. Само аз и Мила. Само по-срамежливите от триото, по-затворените, по-необщителните... Просто щеше да е различно.

И тогава Анелия (бивша съученичка и много добра приятелка на Мила) и звънна, за да и се похвали, че...Вики е в нейния клас.
Последва спринт до училището им, намиране на Вики и много крещене от моя страна, без въобще да ми пука, че директорката им си произнася речта. Няма да ви разказвам как прекарахме този ден с Вики и някои момичета от новия и клас...ще кажа само, че ни глобиха контрольори, като за черешка на тортата.

Вики обеща, че ще идва едва ли не всеки ден. Всъщност... от тогава до днес с нея сме се виждали по-малко от 10 пъти. И ми липсва много. Не само защото е в друг клас, но и защото се промени...Няма да обяснявам как, но...това вече не е момичето от първия учебен ден на осми клас. Още е Вики, още се усеща онзи толкова специфичен живец в нея, но е някак различна. И ми се иска пак да сме в един клас, пак да сме трио, пак да си е същата. Е, разбира се, няма ззначение на мен какво ми се иска.
Просто толкова си я обичам...

Събота ще се видим. ^^

http://www.youtube.com/watch?v=Vs4G4vmM88s