...

Мисля, че няма нещо, което мразя повече от това, да ми казват какво мисля или да ми казват какво да мисля.
Първото, защото хората, които обикновено си позволяват това не ме познават изобщо.
Второто, защото все пак имам някакви заблуди, че имам право на свое собствено мнение, както и увереността, че всъщност мнението ми в почти всички случаи е правилно. Но това може да и просто гордост.
Както и да е.

Олицетворение не второто е литературата като учебен предмет. Принудена съм да слушам теориите на учителката и даже да ги записвам, сякаш са някаква неопровержима истина. Всъщност, преди няколко дни за първи път се случи да напиша нещо, с което не бях съгласна на 100%. Всъщност, почти никога не съм съгласна, но в повечето случаи разбирам защо може да се достигне до определено заключение, затова не обръщам много много внимание. Но този път? Идеята беше тъпа. Сериозно. така де, мразя `с това авторът иска да каже`, но в този случай беше очеизвадно какво е искал да каже горкия човек (всъщност, не е искал да го каже, ами направо си го е казал), но тя изкара нещо съвсем различно от думите му.

Както и да е. Всъщност, не знаех, че да напиша нещо, с което не съм съгласна, ще ме удари с такава сила. Така де, едно е да го слушаш, но да го поставиш на хартия, черно на бяло (буквално, вече пиша с черни химикалки, а не със сини), е сякаш предаваш собственото си мнение по въпроса.

Споменавала ли съм колко мразя литературата като предмет и начина, по който ни внушават определен начин на мислене и ни промиват мозъците?