Знаеш ли коя беше първата ми любима песен?

Песента, която знаех наизуст, въпреки факта, че по принцип не чувах текстовете на песните, докато не тръгнах на логопед?
Поредната песен, която съсипа за мен. Поредната песен, която ми отне. Поредната частица от мен, от душата ми, която докосна и унищожи.
Защо не може моите песни да са си мои? Защо трябва да превръщаш целия ми свят в твое копие? Защо винаги съм тук, когато решиш да ме потърсиш? Защо нямам силата да изгоря проклетия мост? Онзи мост.
Защо винаги поглеждам назад, към залеза, щом пред мен е красивото, студено, опияняващо, спокойно великолепие на нощта? Защо копнея за онзи ден, когато аз самата съм нощ?

Последната светкавица беше ярка, но оттогава мина доста време. Тъмнината изглежда още по-непрогледна. Имам нужда от ново проблясване, нов половинсекунден ден.

Ориста на нощта е цяла вечност да копнее за деня.