I'm not me anymore.../You think you know me?

Вече не ми се спи толкова много рано сутрин. Всъщност, надявам се да ми се спи толкова много, че да не мога да го усетя. Защото винаги, цял живот едвам едвам съм се събуждала рано. И ако изведнъж се превърна от онези хора, които стават в 6 и половина даже през ваканцията, просто ще се самоубия. Защото няма да съм аз. Всъщност, ще убия новото `аз`.
Не обичам промени. Е, може би ги обичам когато са в положителна насока, когато ме превръщат в това което винаги съм щяла да бъда, а не към това, което никога не съм била.
Лимес от (Еви) при (времето) клонящо към безкрайност е равно на?

Мислиш ли, че ме познаваш?

   Не пея под душа, а когато мия чинии. Не обичам да говоря по телефона и почти мразя, когато аз трябва да звънна на някого. Избягвам да чатя с определени хора, защото не са ми достатъчно истински по скайп, други пък ме е страх да срещна отвъд монитора. Напоследък през по-голямата част от времето не знам къде и кога съм.

   Майка ми ми се дразни, че и` казах, че предпочитам да съм невидима и ми каза, че така никой няма да ме забележи, но аз искам точно това - някой да ме види, когато съм невидима. Не се привързвам към предмети, само защото са ми подарък от някого. Когато чуя някой да се смее, автоматично решавам, че се смее на мен. Мога да оправдая почти всяка постъпка, но рядко прощавам и никога не забравям. Мога да си втълпя почти всичко, включително, че ме боли глава.

   Мога да отлагам до безкрайност. Не мога да направя нищо като хората, ако не е в последния момент. Не дочитам много книги. Гледам някои филми по 10 пъти. Плача винаги на едно и също. Плача, когато се ядосам. Плача, когато някой друг плаче. Но иначе не плача често. Все още си мисля, че изведнъж ще си открия някакъв изумителен талант. Повтарянето на дадено движение ме успокоява. Прегръдките ме успокояват, но хората никога не ме прегръщат достатъчно. Имам чувството, че около мен има стена с големи червени надписи `Стой поне на половин метър разстояние.`.

   Мога да задържа погледа на почти всеки човек на този свят - най-страшната учителка, най-сладкото момче, всеки произволен човек на улицата. Никога не свеждам очи първа. С едно изключение, но то пък потвърждава правилото.

   Често имам солипсистични усещания. Завистлива съм почти толкова, колкото съм ревнива. Мразя, мразя, мразя, мразя да ме критикуват. Достатъчно перфекционистка с с промит мозък съм, всъщност сама се критикувам като за петима. И няма нужда някой да ми натяква каквото и да е.

   Повечето ми чорапи са шарени. Повечето ми дрехи не са. Пукам с пръсти, когато съм нервна, когато не знам какво да кажа, когато мисля, когато ми е скучно. Мога да пукам още много стави. Без пръстен се чувствам гола. Без обеци също. Без гердан успявам да преживея ден-два, а гривни почти не мога да нося.

   Обичам разширяващи се пантлони, разширяващи се ръкави, дебели токчета. Обичам да се чувствам ниска. Но не твърде ниска. Понякога пиша само за да наблюдавам начина, по който мастилото оставя следа по белия лист. Пиша различно с всеки вид химикалка. Пиша само с черно.

  Мразя да ми пипат косата, но обичам да си играят с нея. Обичам реда, но мразя да е подредено. Обичам изненадите, но мразя неочакваното. Обичам маските и тъмнината, но мразя тишината. Едновременно обичам и мразя усещането, че в сенките в коридора се крие чудовище. През нощта слушам тикането на часовниците.

   Обичам да се чувствам умна, но мразя да ми намекват, че съм зубър. Обичам да споря, особено когато съм права. Къпя се с гореща вода, мия си ръцете с ледена. Спя с 2 завивки, но искам възглавницата ми да е хладка.

   Предпочитам да не чета книги в превод. Често мисля на друг език.

   Забравям какво съм искала да напиша в Google веднага щом отворя нов подпрозорец. На ден се сещам поне за три филма, които бих искала да гледам, но когато застана пред монитора и трите са ми като бяло петно. Мразя аудио книги. Мразя да знам коя дата сме. Обичам да се сещам за някой виц, но да не му помня края.

   И не знам защо изписах всичко това.