Сама сред тълпата...

8ми клас. Омразата, ненавистта, сълзите, самотата...Самота, която те обгръща, поглъща и променя. Която те превръща в нещо, което не си. Но ще бъдеш.

Мила иска да се мести догодина. После пък Яна ще завърши. Вики вече ни остави и не изглежда да тъжи много-много за нас. Всъщност се радвам за нея. Слава Богу, че улучи на клас. Пък се оказа, че и Анелия е при нея. А сега и Мила иска да ходи при тях. Само защото Бочев и останалите се държат като кретени, а учителките обичат да се правят на садисти.

Почти бях забравила времето, когато говорех в училище само когато се налагаше. Почти забравих времето, когато в междучасията четях книги и слушах музика. Перфектната аутсайдерка. А сега...
Не знам какво ще правя без Мила. Сама в този клас просто няма да оцелея. Поне ще си имам Бисерчето за една година, но после то ще завърши... Е, предполагам, че няма да се повтори историята от осми клас. Вси пак ги има Марги, Мони, Лийн, Злати...
Но без Мила и Вики? Без Яна? Сама в този клас, който така мразех и който така ме мразеше преди...
А Лени ми липсва. Липсва ми такава, каквато я помня. Оптимистично, весело човече, вечно разлигавено...какво се случва с нас? Нима най-сетне пораснахме? Задължително ли беше да се променим толкова?
Защо `преди` трябва да е толкова далеч? Защо трябва животът да ни събира, само за да ни раздели?

Надето. В детската градина. После ни разделиха...различни училища...
1 и 2 клас... Филип. После се премести...
3 клас...Цвети, предполагам.
4 клас...самотен период.
5,6,7 - Деси и Мишето. Преместиха се в друг град и почти не се чуваме.
8 клас...самотен период.
9 клас - Вики, Мила, Яна...
Лятото - ... Неповторимо лято. И Деси, и Мишето и Мила и Вики и Яна и...
10 клас - Вики се премести.
11 клас - Мила ще се премести.
12 клас - Яна ще е завършила.

Не ми се мисли за 12 клас. Да приемем, че ще съм твърде заета да уча за да усещам самотата.
Въобще, има ли нещо непреходно в живота ми...
Всъщност има. Лени.
Тя винаги е била, е и ще бъде там, отсреща, насреща. Независимо, че се променя, независимо, че прави грешки... си я обичам. Тя е сестрата, която съдбата (тази гадна кучка) е забравила да ми даде.

И да... Не мога да повярвам, че току що успях да опиша живота си досега в 11 реда. Ако се бях постарала щях да успея и в по-малко. А ако реша мога да направя цял роман. То само с историите на фенките на Пепи ще стане поне трилогия. `Хрониките на Пепи`. пхах.

А за всички, които са били, са или ще бъдат мои приятели...независимо дали е само за година или за живот...Защото няма по-прекрасно нещо от приятелството...осъзнах го твърде късно... твърде добре се бях научила да бъда сама...А вие всички ме научихте на обратното...за което благодаря...