"А беше толкова засмяно дете..."

Напоследък всички (майка ми, баба ми и лелята на майка ми най-вече) ме сравняват с момичето, което съм била преди, да кажем, 10 години.
Едно е да си на 6, друго е да си на 16. Пък и хората се променят. Това, че като малка съм била `засмяна, усмихната и безгрижна` не означава, че ще съм такава през целия си живот.

"Ама ти да не си влюбена?"
"Ааа не, лельо, аз я наблюдавам от няколко години, че е така."

Целия си съзнателен живот съм си една и съща. Това че като съм била малка съм била различна нищо не означава. И защо, по дяволите, решиха, че трябва пък да съм влюбена?

С майка ми бяхме при леля й. И да, слушала съм за братовчедите и племенниците си няколко часа, но това се траеше. После започна най-омразното ми...разпитване.
Как върви училището, езиците, предметите? Към какво се ориентираш като професия? Имаш ли гадже, симпатия, еди-какво-си?
Писна ми да ме разпитват. А още повече мразя да ме обсъждат, сякаш не съм в стаята.

"Тя, Шушчето има много специфичен характер."

Не, май го каза `особен`...

Няма значение. Издразних им се. И това е. Не може ли просто да бъда себе си, без да се притеснявам, че не съм каквато съм била преди, или че съм особена, или и аз не знам какво... Не, че аз се притеснявам де. Майка ми се била примирила, че съм такава...Примирила...

Както и да е.
Намръзнах се навънка.
Утре съм на кънки с Марги.
Чао.